Спечелете "Подмененият" на Брена Йованоф

Не си спомнях нищо от истинските, от важните събития, но помнех този сън. Беше студено и клоните удряха по прозореца. Гигантските дървета се поклащаха, листата им шумоляха. Дъждът се стичаше и оставяше струйки по стъклото, завесите плющяха. Теменужки, слънчогледи. Познавах десена наизуст. В главата ми имаше и някакви думи, нещо като стихотворение.
Сънувах поля, мрачни тунели, но всичко беше замъглено, неясно. Сънувах как тъмна сянка ме поставя в кошчето, слага ръка на устата ми и прошепва в ухото ми: „Шшш...“ И още: „Чакай.“ Тук нямаше никой, никой не ме докосваше и когато вятърът проникваше в стаята през процепите на рамката на прозореца, ми ставаше студено. Събуждах се с усещането за самота, бях научил, че светът е голям и вледеняващ, и плашещ. Сякаш никога повече нямаше да бъда докоснат от човешка ръка.

* * *
Бях в детската градина, когато чух за пръв път от баща ми за Килан Кори.
Историята беше кратичка и той ми я повтаряше отново и отново, като „Мечо Пух“ или някоя друга детска приказка. Когато татко я разказваше вечер, пред очите ми оживяваха най-съществените части от нея като на кино, трептящи и отчетливи.
Килан Кори бил кротък и вежлив човек. Възраст – някъде около трийсетте.
Бил като мен. До голяма степен. Само дето имал по една допълнителна става на пръстите си и аз винаги си го представях в черно и бяло, като от старите филми.
Имал магазин и работилница за поправка на музикални инструменти на улица „Хановер“ и живеел в малкото апартаментче на втория етаж на къщата. Не можел да акордира пиана, защото не издържал допира до металните струни, но бил честен и работлив и всички го харесвали. Специалността му била поп¬равката на цигулки.
Когато започнали да изчезват деца, никой не помислил за него. Била Голямата депресия, никой нямал достатъчно храна или достатъчно пари, а и винаги има деца, които изчезват. Разболявали се или бягали от семействата си, умирали при инциденти или от изтощение и това било ужасно, но хората не задавали въпроси и не подозирали никого.
После изчезнала дъщерята на шерифа. Годината била 1931-ва, точно преди края на октомври.
Килан Кори никога в живота си не бил наранил друг човек, но това нямало значение. Те дошли за него въпреки всичко.
Извлекли го от малкия му апартамент и го влачили по улиците. Подпалили магазина му и го пребили с гаечни ключове и тръби. Обесили го на дърво в двора на църквата с чувал на главата и с вързани на гърба ръце. Оставили тялото му да виси там цял месец.
Първия път, когато татко ми разказа това, не разбрах какво иска да ми каже, но когато бях в началните класове в училище, вече започнах да схващам идеята.
Поуката от историята беше, че не бива да се привлича внимание. Не трябва да имаш деформирани пръсти. Не позволявай хората да разбират колко майсторски можеш да настройваш инструментите по слух. Не разкривай на никого истинската си същност, защото ако нещо някога се обърка, можеш да се озовеш на дървото.
Всички имат родно място. Място, откъдето са дошли.
Просто местата на някои хора са по-обикновени от тези на другите.
Не помнех нищо от това, но сестра ми, Ема, се кълнеше, че е вярно и аз ѝ вярвах. Това е историята, която тя ми разказваше нощем, когато се измъквах от леглото си и се промъквах по коридора в нейната стая.
Бебето в кошчето плаче по онзи тревожен, дразнещ начин. Лицето му сияе между решетките на люлката. Мъжът влиза през прозореца – мършав, костелив, с черно палто – и грабва бебето. Минава отново през перваза, смъква прозореца долу, спус¬ка мрежата. Изчезва. В кошчето има нещо друго.
В историята Ема е на четири години. Става от леглото си и изтопурква с босичките си крачета по пода, облечена в топлата си пижама. Когато се хваща с ръчичките си за решетките, нещото в люлката се примъква по-близо. Опитва се да я ухапе и тя дърпа ръката си назад, но не си отива. Прекарват цялата нощ, гледайки се един друг в мрака. На сутринта нещото все още лежи свито на матрачето с десен на агънца и патенца и се взира в нея. Това не е брат ѝ.
Аз съм.

Няма грешка, така се изписва фамилното й име. Дядото на Брена Йованоф е от Македония. Фамилията му е била Иванов. Той емигрира в САЩ. В края на ХІХ и началото на ХХ век пристигащите с кораби от Европа са били държани известно време под карантина на о. Елис, преди да бъдат транспортирани до Ню Йорк. Когато дядото на Брена стъпва на пристанището, служителят се е опитал да произнесе името му на английски език и го е записал по този начин в новите му документи.
Самата Брена Йованоф е спокойна и скромна. Стилът й е всичко друго, но не и обикновен, тя е извън границите на стандартите. Освен това притежава мрачно, иронично чувство за хумор, което е изключително освежаващо и изненадващо. Със самоирония говори и за себе си: „Здравейте! Аз съм Брена и пиша романи за тийнейджъри. Какво да ви кажа за себе си... Добра съм във футбола, във видеоигрите и в правенето на страхотни ронливи сладкиши! Хич не ме бива в танците и във вземането на решения. Изобщо не вдъхвам доверие като авторитетна личност. Подозирам, че причина за това е ниският ми ръст и впечатлението, което създавам, че изобщо нямам представа за какво говоря, когато реша да изложа някоя своя идея. От петнайсетгодишна спрях да ходя на училище и преминах на домашно обучение. Предполагам, че това е повлияло на възгледите ми за света по начин, който дори не мога да си представя.”
Брена Йованоф и Маги Стийвотър - щастливите сестри по съдба

Любовта си към литературата, към мрачното, към странното и опасно красивото вдъхновява младите американски писателки Брена Йованоф, Маги Стийвотър и Теса Гратън да създадат Merry Sisters of Fate (Щастливите сестри по съдба). Своеобразно общество, в което авторките споделят идеите си и радват читателите им със своите разкази, докато дойде време за новите им романи. Книгите на трите писателки са сред най-обичаните от тийнейджърите. Те си помагат, допълват и вдъхновяват една друга. От феите, ядящи човешка плът, и влюбените демони, през неземно талантливи музиканти и алтернативни светове, „Сестрите по съдба” изследват зловещите сенки, в които чудовищата и магията се докосват до нашия свят. Понякога съвременни и с чувство за хумор, друг път мъчителни, романтични или с идеи, почерпени от фолклора на древните народи, в техните разкази има за всекиго по нещо.

За какво се разказва в „Подмененият”?
Брена Йованоф: Хъм... Бих казала, че „Подмененият” е мрачна, предизвикателна история, която се развива в един стар, бивш индустриален град. Това е книга за любовта, семейството, разни мъртви неща и как да намериш мястото си в света.

„Подмененият” е доста зловеща история. Как ти хрумват такива неща? Какво те вдъхнови?
Б. Й.: Винаги съм обичала хоръра, затова за мен беше съвсем естествено да заема елементи от тази традиция. Може би най-голямото ми вдъхновение за града Гентри беше едни разказ на Шърли Джаксън „Лотарията”. Винаги съм се очаровала от идеята за това как си затваряме очите за ужасите около нас – мисля, че е толкова зловещо и същевременно странно привличащо.

Има ли други автори, които са повлияли на твоето писане?
Б. Й: Обичам Франческа Лия Блок и Адам Рап, но най-голямото ми вдъхновение е Сандра Сиснерос. Прочетох „Къщата на Манговата улица” на петнайсет години и това напълно промени начина, по който възприемах литературата.

В „Подмененият” главният герой Маки Дойл е направо обсебен от музиката. Ти като него ли си? Има ли групи, които влияят на писането ти?
Б. Й.: Това е малко странно, но аз всъщност съм много зле в музикално отношение. Обичам да слушам музика, но изобщо не я разбирам. Повечето групи, които слушам, имат страхотни текстове, така че явно за мен това е най-важно. Любимата ми група е Firewater – те определено ме вдъхновиха за образа на бандата в „Подмененият”.

А какво вдъхнови героите?
Б. Й.: Всъщност го направи самата история. Знаех, че исках да напиша история за подменените деца, но развиваща се в съвременността. Сюжетът сякаш се роди готов в главата ми, а героите просто си дойдоха един след друг.

Кога разбра със сигурност, че искаш да бъдеш писател?
Б. Й.: Мисля, че след 11-тата ми година винаги съм го знаела, но едва след като навърших двайсет години, започнах да мисля за това като за истинска възможност. След това всяко мое решение в живота беше свързано и фокусирано върху решението ми то наистина да се случи.

Корицата на „Подмененият” е изумителна. Имаш ли някаква роля в нейното създаване?
Б. Й.: Никаква, но не бих могла да искам по-красива корица! Фотографът е Джонатан Баркат, а дизайнерът е Натали Суза, и мисля, че и двамата свършиха страхотна работа!

Интервюто е преведено от: Readingteen.net