За нетърпеливите - част от първата глава на Ангела с часовников механизъм.
Демонът експлоадира в дъжд от инкор* и вътрешности.
Уилиам Херондейл дръпна камата, която държеше, назад, но беше прекалено късно: гъстата отрова от кръвта на демона вече беше започнала да разяжда блестящото острие. Той изпсува и захвърли оръжието настрана; то падна в мръсна купчина и започна да пуши като угасена кибритена клечка. Самият демон, разбира се, беше изчезнал: изпратен обратно в което и да е адско измерение, от което беше дошъл, въпреки че не беше оставил бъркотия.
- Джем! – извика Уил, въртейки се на всички страни. – Къде си? Видя ли това? Хванах го само с един удар! Не е зле, а?
Но нямаше отговор на вика на Уил; неговият ловен партньор стоеше точно зад него в тясната уличка преди момент, пазейки гърба му, Уил беше сигурен, но сега той беше сам в сенките. Уил се намръщи ядосано – не беше много забавно да се перчи, ако го нямаше Джем, на когото да се перчи. Все още намръщен, Уил тръгна обратно към Нароу Стрийт и бледата светлина от газовата лампа в началото на уличката.
Нароу Стрийт пресичаше центъра на Лаймхаус, между кейовете до реката и сбитите бедняшки квартали, разпростиращи се на изток към Уайнчапъл и Шадуъл. Тя беше толкова тясна, колкото и предполагаше името и, в този момент, пуста. Лаймхаус беше доста лош квартал, пълен с хазартни домове, бърлоги за опиум и публични домове; следователно, той беше и едно от най-любимите места на Уил в Лондон. Той дори нямаше нищо против миризмата – пушел и прах смесени с речната миризма на Темза.
Той зажули с ръкава на сакото си лицето си, опитвайки се да изтрие инкора, който жилеше и гореше кожата му. Платът се омаза в зелено и черно. Той също имаше рана на опакото на ръката си, доста лоша. Май щеше да му трябва лекуваща руна. За предпочитане, една на Джем – той беше особено добър в рисуването на ирацета.
Една фигура се отдели от сенките и се задвижи към Уил. Той тръгна напред, после спря – не беше Джем, а просто полицай-мундан, носещ шлем във формата на камбана и объркано изражение. Той гледаше към Уил, или по-скоро през Уил – колкото и да си свикнал с омая, помисли си Уил, винаги е странно изживяване да гледат през теб, като че не си там. Той беше обзет от внезапното желание да скрие палката на полицая и да наблюдава как горкият глупак се върти наоколо, опитвайки се да разбере къде е отишла, но Джем го беше сгълчил няколкото пъти, когато той беше направил това, и макар Уил да не можеше да разбере моралните протести на Джем към цялото действие, сега не си струваше да го огорчава.
Със свиване на раменето и примигване, полицаят премина покрай Уил, кратейки глава и мърморейки нещо под носа си, да оставел джина преди наистина да започне да му се привиждат неща. Уил направи крачка настрани, за да остави човека да мине, и повиши гласа си до вик.
- Джеймс Карстейрс! – повика Уил отново. – Ой! Къде си, симулиращо копеле такова?
Този път, до него достигна слаб отговор.
- Тук – последвай вещерската светлина.
Уил тръгна към гласа на Джем. Той изглежда идваше от тъмния отвор между два склада; слабо блещукане се виждаше от сенките, като Призрачни светлини.
- Чу ли ме преди? Онзи Шакс демон си мислеше, че може да ме докопа с проклетите си гигантски щипци, но аз го догоних до една уличка и ....
- Да, чух те. – Младият мъж, който се появи в началото на уличката, беше блед на светлината от лампата – дори по-блед, отколкото обикновено беше, което си беше доста бледо. Той беше с гола глава, което моментално привличаше окото към косата му: тя беше с рядко светъл сив цвят, в отенъка на лъскава монета. Очите му бяха в същото сиво, а изящното му лице беше ъгловато, леката извивка на очите му беше единственият белег на наследството му.
Имаше тъмни пента по предницата на бялата му блуза, а ръцете му бяха изцяло омазани в червено.
Пулсът на Уил подскочи.
- Ти кървиш. Какво се случи? Да не си...
Джем разсея тревогата му.
- Кръвта не е моя. – Той обърна глава към уличката зад себе си. – Нейна е.
*инкор – в гърцката митология, кръвта на боговете
