разни мисли

Просто откъси от разни мои разкази.
Не е много за четене


Започнаха да се бият.
Ударите им се нанасяха толкова бързо, че едва се виждаха движенията им. Те бяха най-добрите. В небето проблясваха светкавици сякаш цялото небе бе подпалено.
Демоните се познаваха. Знаеха силите си. Знаеха слабостите си. Всеки път, когато един от тях вземеше надмощие, другият го изненадваше и силите им отново се изравняваха.
Минутите бавно се превръщаха в мигове за тях.
Аркард се отдръпна назад дишайки тежко. Цялото му тяло бе в рани. Нищо сериозно. Най-лошото му нараняване бе това на дясното му рамо. Мечът на Нарат се бе забил дълбоко в плътта му, правейки ръката му негодна да носи тежкия меч. Нямаше значение. Бе толкова добър с лявата ръка колкото и с дясната.
Проблем бяха другите наранявания. Не бе засегнат нито един орган, но имаше загуби на кръв, който правеха движенията му по-бавни и непохватни. Отчасти нещата бяха добре защото положението на Нарат не бе по-добро.

----- Раната на главата му вече не кървеше сериозно, но засъхналата кръв замъгляваше зрението му. Освен това като самия него Нарат имаше множество леки порязвания. В момента най-големият им враг бе умората. Все още бе рано, но тя щеше да настъпи. Грешките щяха да зачестят и тогава един от тях щеше да получи своя шанс и да загуби.
И тази път съдбата не бе на страната на сребристия демон.
Мечът на Нарат срещна неговият. Ударът бе отбит, но врагът му бе по-бърз и обърна замаха на удара си нагоре. Острието се заби в гърдите на Аркард. Той започна да пропада. Знаеше, че бе използвал прекалено много от силите си, но ако не действаше щеше да умре.
Имаше само едно нещо, което можеше да направи. Бе рискувано. Прекалено рискувано, но ако не го направеше би значело сигурна смърт.
Аркард извика древната магия и отвори малък портал към Земята.
Последното нещо, което чу бе гневният вик на Нарат.
След това изгуби съзнание.

След като вратата се затвори изчака малко. Минута, после още една. Искаше да бъде сигурен, че не подозират, че я е следял до тук. Предпазливо се приближи и заслуша. Вече чуваше много по-добре гласовете. Не разбираше за какво точно е този разговор, но това на по-възрастният мъж, който бе видял на вратата, никак не му харесваше. Той бе арогантен, презрителен, а Линора му отговаряше спокойно и с безразличие.
- Е, какво си ми подготвил този път? Напоследък забелязвам, че започваш да се повтаряш.
- Не бива да се боиш от подобни неща. Достатъчно интересен обект си, за да те изследвам в продължения на още много години.
- Не отговори на въпроса ми - какво ще бъде този път.
- Възнамерявам отново да видим твоите способности да лекуваш. Интересно ми е до каква степен можеш да възстановяваш сама тялото си без да концентрираш силите си в ръцете си. Легна на онази масата.

Живеех в страх.
Мислех си, че след толкова години ще съм се превърнала в самия страх, но той само живееш с мен. Боях се да живея, боях се и да умра. Боя се от това да се боря, но и да бездействам. Боя се по равно както от въпроса така и от отговора.
Дали този страх не значи точно това - да бъдеш човек?
заблуждавах се десетилетия наред, че ще открия изход, но вече не виждам ни светлина, ни път. Не виждам нищо. И това направо ме ужасява. Започнах да търся причина за съществуването си, може бидори призвание. Нещо, което да ми помогне.
Мислех, че съм открила спасение в полицията. Харесваше ми да помагам на хората, но... Когато останех сама в къщи, когато имах по-дълго време да бъда сама с мислите си, тези мрачни помисли ме връхлитаха.
Тук не става въпрос за това дали съмз вампир или не, а дали ако сатне чудо и се превърна в човек ще открия причина да живея.
Не помня какво е да си човек.
Колкото и време да мине може никога да не разбера напълно смисъла да си човек, защото се различни. Различни и близки.
Бавно усещах, че започвах да губя надежда. И колкото повече време минава като всеки стар и може би мъдър човек, абмициите ми стават все по-малки. Единственото, което исках е покойа и щастие, докато портите на Ада не се разтвори и приемат с разтворени обятия клетите останки на душата ми.
Не знаех какво ми е подготвила съдбата. Никой никога не знае. Точно това плаши дори нас, тези, койтос е наричаме безсмъртни. Защото нищо няма да спре да посрещнем внезапно сетния си миг под жестоките лъчи на слънцето ще сложат край на съществуването ни. Или някой светен предмет, или друга човешка или вампирска ръка. Трябва да сме безсмъртни, но има толкова начини да умрем, че по-скоро трябва да бъдем именувани просто дълголетни.
Би трябвало тези думи да ни приближават, нас и хората, но те не носят утеха на душата ми. Чувствах как бавно пропадан. Дали това не бе знак, че краят ми наближава. Въпросът бе само коя ръка ще забие камата в сърцето ми.

Аркард инстинктивно прикри тялото на Линора със своето. Не знаеше какво става. Нещата се случваха твърде бързо, за да реагира навреме.
Погледна към мястото, където до преди миг стоеше прозореца. Беглата светлина бе засенчена от тъмна висока фигура. Нарат.
Червеният демон стоеше леко приведен на прозореца. Облегнал се с една ръка на рампата на прозореца за баласт. Усмихваше се и тази усмивка никак не се харесваше на Аркард.
Нарат спокойно пристъпи вътре и проговори:
- Учудвам се на себе си, но се радвам да те видя стари приятелю.
- Какво искаш?
- Нищо, което да не ми принадлежи. - поглдът му бе насочен към линора.
Досетил се за мислите му Аркард притисна жената по-силно към себе си и гневно му отвърна:
- Тя не ти принадлежи!
- Така ли си мислиш? Чия сила според теб тече сега във вените й. Да не мислих, че не знам какво е намислила малкото ти момиченце? Усетих я още преди седмици, когато използва онази древна магия. Когато запазихте рога ми очаквах да го използвате за това, но ти никога не го направи. Тя обаче сама откри начин. Оставаше само да изчакам да видя дали ще оцелее. Тя оцеля и сега е моя.
- Лъжеш се. Тя никога няма да застане на твоя страна.
Нарат го изгледа развеселено и отвърна:
- Да проверил ли? Ела при мен Линора.

За Аркард тези думи му се сториха страшно смешни, но още докато демона ги произнасяше почувства как Линора бавно се изправя и застана права пред него. Изглеждаше странно, някак като в транс. Погледът й бе празен, изгубил обичайния си блясък.
Жената се изправи приближи към демона. Той обви едната си ръка около нея и пиртисна към себе си.
Аркард скочи.
- Не я докосвай!
- Казах ти - тя е моя. Моята сила се вля във вените й. Моят рог изпълва гърдите й. и сега тя е част от мен.
- Не го вярвам.
- Тогава я накарай да се върне при теб. Не можеш нали? Взех това, за което бях дошъл. Сбогом, стари приятелю.
Аркард се затича към демона. Държеше в ръка меча си без дори да осъзнава, че го е призовал. Но бе твърде късно. Видя как зад тях се отвори портал и ги погълнаха преди дори да мигне.
Изведнъж всичките му емоции се стовариха една върху друга. И единственото, което му оставаше бе да извика от болка, оставяйки се на гнева си. Гняв, който може да изпитва само един истински демон от Ада.

Не искаше това време да свърша. Точно тук, точно сега, когато сякаш в целия свят няма никой друг, той искаше да остане в един безкраен замръзнал миг. И да изчезне завинаги.
Може би желанието му наистина щеше да се изпълни, но вместо това дъждът изведнъж спря. Заедно с това над него надвиска бледа сянка. Повдигна апатично глава и видя пред себе си млада жена. Носеше тънко тъмно кафяво яке и дънки. През раменете й минаваше обикновена чанта, каквито имаха повечето студенти. Сигурно и тя самата бе такава.
Това, което я привлече повече бе погледът й. Той бе едновременно спокоен и загрижен. Държеше чадър в ръката си, но сега той покриваше него и дъжда бавно падаше върху нея. Тя обаче не го забелязваше, гледаше само него.

Виждаше се отразен в очите й, толкова подобни на неговите.
Тя заговори:
- Ако останеш тук ще хванеш плевмония. Живея наблизо и предлагам горещ душ.
Той само я гледаше. И преди бе срещал подобни жени. Привлечени от външния му вид, търсещи компанията му. През повечето време щеше грубо да ги отпъди, но тази вечер му бе все едно.
Погледна я още веднъж. Не изглеждаше като жените, на който бе свикнал. Бе млада, може би на осемнайсет или деветнадесет. По нищо не се различаваше от останалите обикновени момичета в университета. Сигурен бе, че не би я забелязал яко я види някъде тук през деня.
Сега обаче просто прие ръката й.
Момичето не продума нищо друго. Усмихна се и го поведе надолу по улицата. С една ръка държеше чадъра над него, а с другата здраво ръката му. След около двадесет минути стигнаха пред висока луксозна сграда. Бяха на последния етаж.
Когато влязоха жената направо го насочи към банята с думите:
- Влизай и се стопли.
После затвори вратата зад него и го остави сам. Трябваше да си признае, че започваше да му стана малко забавно. Знаеше, че няма да се разболее дори да прекара дни под студения душ, но сериозността на тона й му подсазваше, че тя наистина се тревожи.
Съблече мокрите си дрехи, захвърляйки ги на мивката и влезе под горещия душ. Водата му се отрази добре и го посъщиви малко.
Заогледа се наоколо. До по-рано не бе забелязал, но жилището явно бе доста луксозно. Излезе от банята и се огледа. Първоначалното му впечатление се потвърди. Луксозно, но не твърде изискано. Дори практично.
Обви една кърпа около кръста си и излезе следвайки шума, който създаваше жената. Първо се озова в коридора, а после към хола. Целият апартамент представляваше една огромна стая, където се намираше хола, трапезарията и кухнята. Дори имаше нещо като малко ателие за рисуване. Не много странно в този свят на технологии. И виждаше какви ли не новости наоколо, но и това. Сигурно бе просто за декорация.
Запъти се към една от двете спални от другата страна на хола. Видя я да стои пред разтворените крила на голям гардероб. Разглеждаше различни дрехи, търсейки какво да му даде.
Жената усети присъствието му и се обърна. Не му пробегна бързия поглед, който хвърли на тялото му преди да го заговори:
- Не знаех, че вече си излязъл, иначе щях да побързам - погледна рицата пред себе си. - Не съм сигурна, че ще ти стане, но е по-добре от нищо. Ще сложа дрехите ти за пране и...
Не довърши защото той застана над нея и я покри с тялото си. Почувства се в капан, но и нямаше как да прикрие вълнението, което я забладя. Той се възползва от това и заговорнически се усмихна.
- Безсмислено е да го криеш, видях те как ме гледаш.
- Аз не...
Дори не я слушаше.
- Сигурно често така каниш мъже у дома си? Или аз бях случайност? Все едно.
Притисна я, наведе се й я целуна. Тя се опита да се съпротивлява, но той бе по-силен.


Първата му мисъл бе, че не е в своето легло.

Мъжът се облече. Знаеше, че жената е в съседната стая и шеташе напред-назад. Чуваше стъпките й, толкова леки, сякаш едва стъпваше на земята. Никога преди не бе срещал човек, който да има толкова лека стъпка. Като на малко дете. Не бе изненадан, тя бе толкова крехка и нежна, че докато през ношта я прегръщаше се боеше, че може да я счупи. Можеше да я сравни само с някоя от онези антични порцеланови кукли, който бе виждал на дисплея си. Сигурно щеше да се въздържи ако не бе страстта, с която му отвърна миналата нощ, веднъж, щом спря да се бори с него.
Имаше приятно тялото. Още от първия допир двете им тела се синхронизираха и сляха в едно. Все едно бяха любовници от години, а не само за една вечер.
Щеше да е лъжа да не каже, че се притесняваше как ще реагира, когато го види тази сутрин. Явно миналата нощ бе наистина уморен щом така се успя. По този начин изпусна възможността си да си тръгне през нощта и да има тази неприятна среща.
Въздъхна и излезе от стаята.
Видя я да седи пред печката и готвеше.

Приготвяше яйца и беон. Щом го видя бегло се усмихна и със спокоен глас:
- Добро утро, Адам. Тъкмо навреме. Сядай. Закуската е готова и ще я сервирам.
Объркан той я послуша. Не знаеше дали и по-изненадан от любезното й поведение или от факта, че знаеше името му. Със сигурност не й го бе казвал.
Тя застана над него сложи чиния с три яйца по очи и много бекон. Точно както му хареваше. Самата тя си остави чиния с бъркани яйца и малко зеленчуци. Тя знаеше какво обича да яде. Вече сериозно започна да се безпокой кое бе това момиче, което го приюти.
- Коя си ти?
- Името ми е Катерин Хоуп Грийнсток, но може да ми казваш просто Хоуп. Познавам те Адам Ричардсън. Да не вярваше, че наистина ще пусна някой у дома си, който напълно не познавам?
- Откъде ме познаваш?
- Учим в един и същ университет и там всички те познават. Да не говорим, че имаме три общи часове. Освен това те проверих по-подробно и вече знам доста неща за теб. Като за това, че живееш сам, работиш на три места, макар да лъжеш познатите си, че се мотаеш с други хора. Знам и че баща ти е в Америка, водеща личност след интелектуалните среди, специалист по роботика. Майка ти постоянно пъкува някъде. Развели са се когато си бил само да три...
- Млъкни! Какво искаш от мен?
Гледаше я с почти нескрит ужас и притеснение. Кое точно бе това момиче. Знаеше неща за него, който не бе споделял с никого. Никога. За миг се почувства като муха в капана на паяк.
Момичето, което нарече себе си Хоуп само се усмихна и му отвърна:
- Искам да те купя.
- Моля?
- Искам една година от твоя живот. В замяна на това ще ти платя два милиона долара. Изгодно е не мислиш ли?
Вече увлавял се, Адам се облегна назад в стола си усмихвайки се арогатно. Май все пак не бе толкова трудна за разгадаване колкото си мислеше първоначално.
- Май услугите ми вчера наистина са ти харесали щом искаш да ме задържиш.
Дори лицето й не трепна при тежките думи. С ъгълчето на окото си видя, че за миг стисна чашата в ръката си по-силно, после се отпусна и отново бе онова спокойно лице, което му бе показала и по-рано.
- Сексът е последното нещо, което ме интересува. Предлагам ти сделка. Ще живееш тук в продължение на година. Имаш пълна свобода да правиш каквото си поискаш. Нямаш право да каниш никой тук или да казваш за тази уговорка.
Стана и тръгна да върне чинията си. Почти не бе докосвала храната си.
- И защо да приемам?
Хоуп се обърна и го погледна право в очите.
- Защото нищо не губиш, но печелиш твърде много.

Адам я наблюдава, после се зае да яде. Размишляваше върху предложението й. Съмнението и любопитството бяха двете сили, който най-силно му влияеха. Това момиче бе много по-голяма мистерия токлокото си мислеше първоначално и с всяка минута то се превръщаше в мистерия, на която не можеше да устои да разгадае. Не вярваше да го лъже за парите, а това наистана бе добра оферта.
Хоуп изми чинията си и се върна при масата. Взе чантата си и се обърна към него:
- Имам работа и няколко часа няма да ме има. Това е достатъчно време да вземеш решение. Вратата се заключва сама, така че е да си тръгнеш. Ако си още тук като се върна ще приема, че си съгласен с уговорката.
- Все още не знам условията. Няма да правя нищо странно.
- Не искам нищо странно, откачено, извратено или объркващо. Вече знаеш най-важните правила. Ако си тук, когато се върна ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. Нещо друго?
- Откъде си сигурно, че няма да те обера или измамя след като ти взема парите? Не те познавам, не ти дължа нищо.
- Така е. Но забравяш, че те познавам. Не само информацията, която съм получила, но и като личност. Знам, че ако обещаеш нещо, ще изпълниш обещанието си.

Момичето бързо излезе от апартамента си и търгна към асансьора. Една когато вратата му се затвори пред нея си позволи да въздъхне и успокои бързо биещото си сърце. Не можеше да повярва, че бе казала всичко това, че се държа по този начин. Миналата вечер, когато го видя там сам пожела да го защити, да му даде някаква утеха. Но нещата се развиха прекалено бързо. Никога не бе и предполагала, че ще прекала нощта с него. Никога не си го бе пожебавала. А сега просто искаше още малко време да изпита това щастие.
Отказа се да мисли повече за това дали решението й е правилно или не и се зае да осъществи налудничевата си идея.


В същото време Адам дояде спокойно закуската си. Нямаше смисъл да оставя храната да истине. Освен това бе наистина вкусна. Не обичаше да яде много, през повечето време дори избягваше, защото тялото му нямаше нижда от това, но това не значи, че трябва да се откаже от някое удоволствие, когато е пред него.
Когато довърши закуската си се зае да разгледа по-добре жилището, в който се намираше. Огледа добре всяка една стая, дори отвори някой от шкафовете. не можеше да открие нищо, което да показва, че в този мезонет живее някой друг, освен тя самата. Не откри и никъде снимки или някакви други по-лични вещи. Може би най-личното нещо, което имаше бяха картините. Щеше да помисли, че са купени, но тогава видя, че под покривалото на статива имаше недовършена картина в същия стил както няколкото в другите стаи. Приличаше на пейзаж, но още бе твърде рано да се каже какво точно е.
Това го изненада. Днешно време може да се направи също толкова добра картина само за няколко часа на някой компютър. Видя учебници по компютърен дизайн и други подобни. Явно наистина имаха общи предмети, така че със сигурност умееше да свърши това е по друг начин вместо на ръка. Не разбираше къде е чара в желание да си целия нацапан в бои, прекарвайки часове в старание да постигне нещо, знаейки, че ако направи и най-малката грешка няма да можеш просто да я заличиш. Но явно на нея това й харесва, за да го прави толкова дълго време.
Като разгледа всичко се настани на дивана и включи телевизора. Триизмерните образи се появиха един след друг и изпълниха пространството пред него. Нова странно. Имаше най-новите технологии и въпреки това се занимава с почти античи неща. Това бе наистина едно странно момиче.
Тази мисъл сама по себе си го върна на въпроса какво да прави с предложението й. Парите бяха наистина добри. Щеше да напусне някоя от работите си, а и няма да плаща наем, защото ще живее тук. Мястото наистина е приятно. От друга страна не знаеше нищо за нея. Искаше да разбере с кого си има работа.
Хрумна му да потърси някъде из Света. Светът бе една нова и напълно различно версия на странинния интернет. Мястото бе много по-богато на възможности, забавления и какво ли още не. Достатъчно бе да вземе слушалките и да се влезе в света.
Направи го.
Потърси данни за името й. Откри я в регистрите на университета. наистина имаха дви общи предмети - Триизмерен дизайн, Триизмерна антропология и Основи на роботиката. Много добра ученичка. Явно бе сред любимците на преподавателите. Не откри и най-малката забележка в досието й. Нищо една закъсняла дата или нещо друго. Имала е отсъствия, но въпреки това се справя отлично.
Опита се да си спомни дали някога я е виждал. Гледаше внимателно снимката на картона й, но не можеаше да свърже този образ с нещо станало в университета. не се изнинада, колкото и добра да е паметта му бе малко възможно да си спомни някой, който не се откроява от тълпата.
Потърси нещо за самия адрес, на който се намираше, но единственото, което откри бе, че се е нанесла тук в началото на първия си семестър. Апартаментът е на нейно име и това бе всичко. Явно мистерията си оставаше.
Отказа се да търси по-подробно. Знаеше, че лесно може да проникне в нужните системи и да открие нищо за нея, но бе много по интересно да го разбере от самата нея. вече бе взел решение да остане. В мига, когато нещо не му харесваше щеше да си тръгне.

Когато той си тръгна тя не можеше да приеме, че толкова лесно. Разбира се лесно можеше да я измами, но на нея не й се вярваше. Не искаше да повярва, че има такава възможност.
Вече всичко бе само въпрос на време. Дано наистина да има тази година, за която така силно се надяваше.
Сега обаче бе време да поработи малко върху проекта си. Погледна към статива си, но нямаше настоение за тази картина. Може би някоя друга, но точно сега трябваше да завърши задачата си в университета. Трябваше да направи триизмерен образ в рални размери. Имаше само още няколко дни, а още дори не бе започнала.
Включи компютъра си и се зае за работа. Лесно схемите и чертежите изпълниха мислите й съживявайки се в образи, който бяха дори по-живи от истинските или от тозе, който знаеше, че ще създаде, но все пак щеше да се опита. Вътрешно едно тънко тихо гласче й казваше, че няма смисъл, че така или иначе накрая всичко, което е правила досега ще отиде напразно. Но какво от това, някой може и да го помни.
Близо още два часа работи върху самите системи, докато накрая бе готова за първият опит. Зададе параметрите в Куба и го включи. Миг светлина и в стаята бе заменена от прекрасан градина. Ако човек се вгледаще добре щеше да види мебелите в стаята й, но иначе звукът, картината дори мирисът бе като на прекрасна градина. Точно това искаше. И дори нещо повече, не само градина навън, а като в някоя бутаническа градина. Виждаше се от едната страна малка пътучка, заобиколена от красива папрат и какви ли не други растения. Бе й трудно да реши, затова сложи стелиция до пътеката и различни други растения в далечината. Мислеше, че идеята за бананови и кокосови дървета е добра, но се радваше, че се отказа и ги замени от няколко колеми бануа. Дългите им корени спескащи се към земята създаваха един вид бариера между това място и това в далечината. В същото време по самите корени бе поставила няколко различни вида цветя, а вече на слоните на дърветата големи орхидей.
Въртеше се бавно в кръг, оглеждайки за детайли или недостатъчи. Видя няколко цветя в твърде необичайни цветове, взе решение и да добави няколко дървени пейки с червен метал отстрани. Така че да съблазняват да седнат. Ако ползва по-голям и мощен модел дори щяха да се разхождат и настаняват на тези приятни местенца.
Дори не усети присъствието на друг в стаята, докато не чу гласа му:
- Аха, доста добра работа. Сигурно ти е отнело седмица или две.
Остави сакът си на земята и започна да оглежда градината й.
- Само два часа, но още е довършено.
- Впечатлен съм. Като истински да са.
- Обичам да свършвам бързо работата си и после да отдавам времето си на други занимания.
- Като рисуването.
- И като него.
Замълчаха. Хоуп се наведе и взе Куба. Мигновено образите изчезнаха и стаята се върна.
Адам се върна до сака си и го взе. Не откриваше за нужно да носи каквото и да било, така че взе само лаптопа си, няколко дрехи, две от учебниците, който щяха да му трябват и няколко други лични вещи.
Тръгна към новата си стая, когато се сети неща и се обърна да я заговори:
- Нося няколко добри филми, може да пуснем нещо.
Жената го погледна и се усмихна.
- С удоволствие. Ти се оправи, а аз ще приготвя нещо леко за хапване и пиене.
След половин час и двамата бяха седнали на големия дивайн гледайки някакъв стар екшън чието триизмерно изображевие направо се появяваше пред очите им, съживявайки картината до най-малкия детайл. Не разговаряха, всеки стоеше в своята страна на дивана. Само от време на време се пресягаха към голямата купа с пуканки с масло и подправки.
Хоуп се бе загледала в едно преследване с мотори. Инстинктивно се пресегна да си вземе още пуканки, но вместо това усети нечия друга ръка под своята. Смутена я издърпа обратно. Продължи обаче да усеща погледа му върху себе си, така че се престори, че отива да си сипе нещо за пиене и стана. Опитваше се да се държи добре, но присъствието му близо до нея я вълнуваше и смущаваше.
Останалата част от вечерта следеше накъсано филмът. Една част от нея мислеше за филма, приемайки го като малко спасение. Другата част не можеше да си извади от главата мисълта, че той е до нея, толкова близо. Чувстваше тежестта на тялото му под меката дамаска. Виждаше го с ъгълчето на окото си и нямаше как да забрави, че е тук.
Най-накрая филма свърши. Момичето подхвърли някакво извинение, че е умерена и тръгна към стаята си. Почти бе затворила вратата на стаята, когато то я задържа в ръка. Наведе се над нея. Подгледът му бе достатъчно красноречив.
- Знаеш, че не искам това от теб.
- Но и не си ми забранила.
Наведе се и я целуна. Този път тя не му се противопостави.


51 седмици

Адам просто не можеше да разбере това момиче. Вече живееха заедно от една седмица и честно казано не можеше да си представи по-добър съквартирант. Тя бе мила, добра, забавна. Не искаше нищо от него, но и се стараеше да получи всичко, което би искал.
От друга страна извън апартамента им се държеше така сякаш не го познава. В началото се опита да игнорира това, но не можеше. Усети се, че нарочно сяда така че да го види и после следеше за някакъв признак, че го е видяла, че го е познала. Но това така и не се случваше.
Бавно започна да я опознава. Хоуп, както обичаше да я наричат, не разкриваше много за себе си, но въпреки това той започна да разбира повече за нея като същност. В кампуса момичето не говореше с никой, освен с преподаватилети и то при нужна. Странеше от тълпите или просто се превръщаше в една от многото.

- Крис, мисля, че е най-добре да си тръгнеш. Аз ще се оправя тук.
- Сигурна ли си? Не искам да те оставям с него сама.
- Мога да се оправя.
- Добре, но после ми се обади.
- Не е длъжна да го прави! - отвърна раздразнено Адам.
Търпението му почти се бе изчерпало. Едва изчака мъжът да излезе преди да избухне в истеричен смях.
- Казваха ми хората, но просто не исках да чуя. Не им вярвах преди да видя това - посочи към стаята й. - Обяснява доста неща. Като как може да ми дадеш два милиона, като нямаш връзка със семейството си. Или как живееш в този разкош без да работиш - погледна я. - Ти продаваш тялото си на него, нали?
- Какви ги говориш?Да не си полудял? С Крис сме само приятели.
- И какви са тези приятели, който каниш в спалнята си и са събличаш пред тях?! Сигурно има и други освен него нали? Всеки, който може да ти даде това, което искаш. Ти си...
Не довърши, защото Хоуп му зашлеви шамах.
- Как смееш да ми говориш така?
- И как трябва да говоря с една наркоманка и проститутка.
Последна нов удар. Този път Адам бе готов и хвана ръката й преди да докосне лицето му. Жената се опита да се освободи, но не можеше. Той здраво стисна ръката й.
- Ти нищо не разбираш.
- Мисля, че всичко ми е пределно ясно.
Със свободната си ръка разкъса дрехата й. Будна я на леглото