ВИЗАНТИЯ (ХIII-ХV в.)
Началото на XIII в.
Отслабена от вътрешни борби Византия става лесна плячка на кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход. Венеция, Германската империя и папството нанасят удар на Византийската империя, в резултат на който тя временно престава да съществува.
1204 г.
Върху развалините на Византия възниква нова, изкуствено създадена държава — Латинската империя, начело с избрания от кръстоносците император Балдуин Фландърски (1204—1205 г.). Патриаршеският престол е зает от протежето на Венеция католическия прелат Томазо Морозини и православната църква в Латинската империя трябва да признае върховенството на римския папа. Латинската империя представлява нездраво обединение на феодални княжества на западноевропейски барони; най-големите от тях са: Солунското кралство в Македония и Тесалия с център Солун, Ахейското (Морейското) княжество в Пелопонес, Атино-Тиванското херцогстзо в Средна Гърция. Най-големите търговски центрове са дадени на венецианците, където те основават свои фактори. В Латинската империя господствва феодална разпокъсаност Цялата империя е поделена на феодални ленове. Голямо недоволство сред православното население предизвиква църковната политика на завоевателите, които въвеждат в Латинската империя бог служение по католическия обряд.
1261 г.
В резултат на дълга и упорита борба на гръцкия народ за независимост ефимерната Латинска империя пада. Върху развалините й отново е възстановена византийската държава. Пръв неин император става Михаил VII Палеолог (1259—1282 г.), ловък политик, с дипломатически талант. Той успява да обедини всички противници на латинските барони и венецианските търговци. Войските на Михаил Палеолог с помощта на генуезците и населението на Константинопол завладяват древната столица. Византийскята империя е възстановена, а на императорския престол укрепва династията на Палеолозите, които управляват с някои прекъсвания чак до края на нейното съществуване (1261 — 1453 г.).
XIII—XIV в.
Период, през който градският живот във Византия е в упадък. Изключение правят само някои градове, които стават центрове на износна търговия на зърнени храни. Конкуренцията на италианците се отразява пагубно върху занаятчийското производство на византийските градове. Засилва се лихварството, което ускорява обедняването и разоряването на широките занаятчийски слоеве, които попълват редиците на градския плебс. Икономически упадък на Византия.
XIV в.
Изострянето на социалните противоречия във византийското село и град във връзка с развитието на стоково-паричните отношения придава нови черти на класовата борба на народните маси. Антифеодалните народни движения в селото и града се обединяват в единни действия против феодалите и правителството. Ярък пример за съвместна борба на селяните и народните маси от града са въстанията, които обхващат през 40 г. на XIV в. почти цяла Тракия и Македония. Народното движение избухва в обстановка на кръвопролития борба за престола между двете клики на феодалната върхушка — едната защищава представителя на управляващата династия Йоан V Палеолог, другата провъзгласява за император протежето на провинциалната феодална аристокрация — Поан VI Кантакузин. Кантакузнни успяват за дълго време да отстранят от престола Палеолозите и да заграбят императорската власт. Вътрешните феодални борби, които характеризират този период, свидетелстват за упадък на обществения и политическия строй на империята. Обеднялото население не е в състояние да плаща тежките данъци.
1342 г.
С особена сила народното движение се разгръща в Солун. Тук избухва въстание, ръководено от така наречените зилоти („ревнители"), откъдето и получава името си въстание на зилотите. Въстаналите вземат властта и Солун е провъзгласен за независима република. Пъстротата на социалния състав на въстаниците се отразява върху хода на въстанието. Изплашени от радикалните искания на зилотите и от размаха на народното движение, търговскозанаятчийската върхушка в Солун и дребните феодали тайно се споразумяват с аристокрацията и образуват заговор против зилотите (1345 г.). Заговорът е разкрит и цялата власт преминава в ръцете на зилотите. Конфискувани са земите и имотите на църквата, и на едрите феодали в Солун и околността му. Извършена е данъчна реформа — отменени са данъчните привилегии на манастирите и на светските феодали. Проведена е и политическа реформа — всички граждани в града могат да участвуват в народните събрания и да избират длъжностни лица. Действията на зилотите предизвикват страх и омраза у византийските феодали. Против републиката на зилотите се обединяват всички сили на феодалната реакция. Феодалите се обръщат за помощ към най-опасния враг на Византия — османците. Под ударите на така обединените сили през 1349 г. движението на зилотите е потушено.
XIV — началото на XV в.
Византийската империя преживява дълбок вътрешнополитически упадък. Рязко се влошава и нейното външнополитическо положение. Опасен враг на Византия стават османските турци, които започват да изтласкват Византия от Мала Азия. През XIV в. Византия изгубва по-голямата част от владенията си. Нейната територия е сведена до Константинопол с малко на брой най-близки източнотракийски градове, с няколко острова в Егейско море, Солун и Пелопонес, фактически откъснати чрез турските владения от столицата. Византийската империя става васал на османските турци. Императорите са принудени да плащат всяка година голям данък и да участват в армията на султана по време на походи.
1452 г.
Османските турци започват усилена подготовка за превземане на Константинопол.
1453 г.
Султан Мехмед II начело на големи сухопътни и морски сили обсажда византийската столица. Край стените на Константинопол е струпана 200-хилядна армия снабдена с превъзходна за онова време артилерия, а многобройният турски флот затваря подстъпите към града откъм море. Въпреки надвисналата опасност в самия град продължават разприте и борбите между политическите партии, което отслабва отбраната му. Защитата на най-важните укрепления е възложена на чужди наемници. Освен това открито предателска политика водят и управниците на генуезката колония Галата (разположена на залива Златен рог срещу Константинопол), които за да запазят своите търговски привилегии тайно оказват помощ на -османските войски.
1453 г. — 29. V
Въпреки героичната съпротива Константинопол е превзет с щурм и подложен на опустошение и ограбване. В сражението е убит и последният византийски император Константин XI Палеолог (1449—1453 г.). По-голямата част от жителите на града са избити или превърнати в роби. Великолепните храмове и дворци са разграбени и опожарени, а много паметници на изкуството — унищожени. С падането на Константинопол прекратява съществуванието си и Византийската империя. В Константинопол (преименуван на Стамбул) е пренесена столицата на Османската империя. След това са превзети и други области на бившата византийска империя в Средна Гърция и Пелопонес. През 1461 г. пада и Трапезунд — столицата на Трапезундската империя.
България под византийско робство.
След края на въстанието на Травъл на балканите настъпило спокойствие и императорът решил да се заеме с Паристрион, тъй като печенегите там можели да създават сериозни проблеми в бъдеще. През 1088 година император Алексий І Комнин повел срещу печенегите многобройна добре обучена армия. Скоро тази армия навлязла в мизия. При вестта за настъплението на силната ромейска армия Татуш заминал отвъд река Дунав да търси помощ от куманите. Когато ромеите наближили Дръстър те били нападнати от многобройна печенежка армия. Битката била ожесточена и накрая печенегите били отблъснати. След това ромеите обсадили Дръстър. Малко по късно ромеите щурмували Дръстър и превзели външният град, двете цитадели обаче останали в печенежки ръце и ромеите не успели да ги превземат. Тъй като положението било доста сложно ромеите предпочели да се изтеглят в укрепения си лагер. На състоялия се съвет било отчетено че около Дръстър има твърде много печенеги и положението е тревожно. Някой командири предложили отстъпление към Преслав за уточняване на обстановката. Императорът напротив настоявал настъплението да продължи. На другия ден голяма печенежка армия нападнала ромеите. Битката била тежка и ожесточена и накрая ромеите претърпели пълно поражение. Армията била разпокъсана и Алексий І едва успял да отстъпи с главните сили в крепостта Голое. Корпус от ромейската армия командван от Георги Палеолог едва успял да се отскубне от преследващите го печенеги и се укрил в едно гористо и блатисто място. Печенегите обаче ги открили и обкръжили. С внезапен удар ромеите разкъсали печенежките редици и побягнали преследвани от тях.
Тогава в Мизия пристигнал Татуш водейки огромна куманска армия. Присъствието на куманите вече било ненужно, но нямало как да бъдат отпратени. Нещо повече, когато куманите видели огромната плячка от битката те поискали част от нея. Мотивът им бил, че макар да не са участвали в битката, все пак са тръгнали на поход, за което трябва да им се заплати. Печенегите погледнали на това като на несправедлива алчност и отказали да споделят плячката си с куманите. Така се появил конфликт, който скоро ескалирал до купанско-печенежка война. Тази война излязла извън рамките на Паристрион тъй като в нея се включили и кумани и печенеги живеещи отвъд р. Дунав. При това войната между печенеги и ромеи продължавала. Император Алексий І не пропуснал шанс да се възползва от ситуацията и сключил съюз с куманите. Печенегите от своя страна сключили съюз със селджукският емир Чаха, владетел на Смирна. Той още от по рано бил намислил да превземе Цариград и за целта бил подготвил голям и силен флот. Загубила цяла Мала Азия и със силен противник в Европа като печенегите, самото съществуване на Византия било застрашено. През пролетта на 1089 година огромна печенежка армия нахлула в Тракия и започнала страшно да я опустошава. Решителната битка се състояла при Хариопол. В тази битка ромеите претърпели пълно поражение, а печенегите навлезли навътре в Тракия и превзели Апри. Практически печенегите станали господари на цяла Тракия която опустушавали чак до стените на Цариград. Положението на балканите станало твърде тежко. Печенегите продължили да опустошават Тракия чак до есента на 1090 година, когато пристигнал флота на емир Чаха и Константинопол бил обсаден по суша и море. Силните му стени обаче продължавали да респектират враговете на Византия и те не посмели да ги щурмуват. Уплашеният от ставащото император Алексий І Комнин извикал на помощ куманите, които не закъснели да се явят.
През пролетта на 1091 година огромна печенежка армия преминала балкана, нахлула в Тракия и се съединила с печенегите, които обсаждали Константинопол. Ромеите също събрали толкова войски колкото могли. Единствената им утеха била, че голяма куманска армия също пристигнала в Тракия и се обединила с ромейската. На 29 април 1091 година при планината Левунион (в югоизточна Тракия) се срещнали за решителна битка печенегите и куманско-ромейската армия. Битката при Левунион била изключително тежка и кръвопролитна, тя завършила с пълна победа за ромеите и катастрофално поражение за печенегите. Огромен брой от тях били убити, още повече били пленени и само малцина успели да се спасят. В нощта след битката ромеите с ужас установили, че пленените печенеги са много повече на брой от цялата ромейска армия. Уплашени, че могат да се разбунтуват ромеите избили всички пленници. Тази подла постъпка потресла куманите и на сутринта повечето от тях напуснали лагера без дори да вземат полагащата им се част от плячката. Наложило се ромейски конници да ги догонят, за да им връчат тяхната част от плячката и да ги уверят в най приятелските чувства на императора към тях. Тези, които останали в лагера били богато наградени, затова че не избягали с другите. Радостта от тази победа била огромна, много години след победата се празнувал т.нар. „печенежки петък”, а Анна Комнина пише, че при Левунион „цял един народ бе унищожен в един, единствен ден”.
До голяма степен тя била права, тази битка пречупила силите на печенегите и те никога повече не станали този могъщ народ, който били по рано. През 1092 година ромеите минали в офанзива в Паристрион и успели да унищожат независимите печенежки градове. Границата по р. Дунав била възстановена и стабилизирана. Скоро след това император Алексий І Комнин сключил съюз с емира на Никея Абдул Казим (по късно и с неговият наследник Килидж Арслан). Те започнали война с емира Чаха, който се принудил да снеме обсадата на Константинопол. Общото положение на Византия до голяма степен се стабилизирало. Балканите били умиротворени, печените победени, а с куманите имало съюз. Разпада на Селджукския султанат и започналите в него междуособни войни давали някаква надежда за бъдеща успешна офанзива в Мала Азия. През 1094 година претендента за ромейския престол Константин Диоген, син на император Роман ІV Диоген заедно с голяма куманска армия влязъл в Мизия. Император Алексий І Комнин събрал армия в Константинопол и навлязъл с нея в Тракия. Ана Комнина разказва „И тъй, като се приготвил добре, той (императора) се гласял да тръгне срещу куманите. И след като свикал цялата войска и достигнал Анхиало, императора извикал зетя си, кесаря Никифор Мелисин, Георги Палеолог и племенника му Йоан Таронит и ги изпратил в Боруй, за да бдят и да осигурят безопасността на градът и околностите му. После, като раздели войската, поставил за военачалници вождовете Даватин, Георги Евфрофин и Константин Умбертопул и ги изпратил да охраняват клисурите разположени по Зигос (Стара планина). След това се отправил за Хорта (така се нарича тази клисура на Зигос ), обиколил цялата планина Зигос, за да провери дали тези, които са поели грижата за това, са изпълнили всички негови предишни заповеди, и да оправи, ако има, нещо необходимо или недовършено за да не могат куманите да минат лесно през тези проходи. И тъй, като уредил всичко, той се върнал оттам и се разположил на стан при така нареченото Свещенно езеро, което се намирало близо до Анхиало”. „ Но когато куманите узнали от власите пътищата през проходите и по този начин преминали лесно през Зигос и бързо се приближили до Голое, жителите му, като вързали началника, натоварен със защитата на крепостта, предали го на куманите, а тях приели с радостни възклицания. А като научил, че куманите се насочват към Одрин, императора извикал всички озрински първенци, между, които изпъквал Константин Катакалон, наричан Тарханиот, и Никифор, синът на обявилия се някога за узурпатор Вриений, и им възложил да охраняват най строго крепостта. И той им заповядал, когато куманите дойдат, да не започват война срещу тях малодушно, но да се целят и да стрелят срещу неприятелите от разстояние, като държат вратите винаги затворени. Той им обещал много благодеяния, ако изпълнят заповедта. Това заповядал самодържецът на Вриений и на другите и ги изпратил с благи надежди в Одрин. А на Константин Евфорин Катакалон той заповядал с писмо да вземе така наречения Манастър (полуварварин, който придобил голям опит във войната) и Михаил Анема с подчинените им войници и когато узнаят, че куманите са преминали клисурите, да ги посрещнат отзад и да ги нападнат ненадейно.
Константин Катакалон, помнейки добре наставленията на императора, пресрещнал излезлите за фураж кумани, нападнал ги смело и веднага пленил от тях около 100 души. Императорът го приел веднага и го наградил с достойнството „нобилисим”. А жителите на Диампол (Ямбол) и на другите околни градове, като видели, че куманите завладели Голое, отишли при тях, радостно ги посрещнали, предали градовете и приветствали лъжливия Диоген. А той като станал господар на цялата област, вдигнал всичката куманска войска и се отправил за Анхиало, като искал да нападне веднага неговите стени. Императорът, който бил вътре и от дете имал голяма опитност във военните работи, като видял, че местоположението пречи на куманите да нападнат и същевременно защищава стените, разделил войските си на две, отворил вратите на крепостта и вън от нея разположил войниците в боен ред по отряди. Една част от ромейската войска надала викове около крайната част на нуманската войска, обърнала я в бягство и я преследвала чак до морето. Самодържецът, като видял това, понеже нямал достатъчно войски срещу такова голямо множество неприятели и не могъл да се противопостави, заповядал на всички да застават напред в бойния ред и никой да не изтичва извън строя. А куманите се нареждали и заставали и те срещу ромейската войска, като също така не нападали. Това продължило три дни от сутрин до вечер, тъй като местоположението пречело на желанието им да се бият (от дясната страна на Анхиало било морето, а отляво земята била неравна и непроходима, покрита с лозя и крайно неудобна да препускат по нея конници).”
Много българи стихийно подкрепили претендента. Скоро обаче наемни убийци пратени от императора убили Константин Диоген. Това обаче не възпряло куманите, с него и без него те били дошли да грабят. И нека пак дадем думата на Анна Комнина „ А куманите като варвари, надарени природно с непостоянен и променлив ум, послушват думите му, (на един ромей) послушват думите му и от Анхиало се отправили за Одрин като се разположили на лагер в околностите на града. Там се водели непрекъснати битки в продължение на 48 дни, защото по младите и тези, които горели от нетърпение да се бият, излизали всеки ден и постоянно завързвали сражения с варварите.” Като разбрал за това императорът извел армията си от Анхиало и потеглил за одринско, като се разположил на лагер при малка никея (никица). На четиредесетиосмия ден Никифор Вриений извел армията си от Одрин и нападнал куманите. Битката била тежка и завършила наравно, все пак куманите отстъпили първи. След тази битка куманите се замислили за отстъпление и започнали преговори с императора. Всъщност целта им била да спечелят време за да се изтеглят. Император Алексий І Комнин обаче разбрал за ставащото и заповядал на частите разположени на север да завардят старопланинските проходи. На третия ден от преговорите сутринта ромеите нападнали куманският лагер край Агатоники и ги разгромили. Куманите побягнали на север преследвани от ромеите. Когато достигнали балкана трябвало с бой да си пробиват път и били напълно разгромени. Огромната част били пленени или убити и само малцина успели да се спасят.
Точно когато всички си мислели, че вече са настъпили мирни дни за българските земи се случили нови събития свързани с кръстоносните походи. През 1096 година армията на голтаците от първия кръстоносен поход командвана от Пиер Амиенски, наричан Пустинника и Валтер Голтака достигнала Белград. Тъй като голтаците нямали храни решили да се снабдят с такава като ограбват местните жители. Така в белградско се разразили истински сражения между кръстоносците и местните българи. Голтаците щурмували Ниш, но вдигнатото на крак градско опълчение удържало удара. След грабежи в софийско и Тракия кръстоносците достигнали Константинопол. Те започнали да опустошават неговите околности докато ужасените ромеи не ги превозили в Мала Азия на 1 август 1096 година. Още при първите битки със селджукците кръстоносците били почти напълно изтребени. Оцелелите били спасени от ромейски кораби, които ги прехвърлили в Константинопол.
В края на 1096 година кръстоносни отряди достигнали Драч. Те поели по пътя Виа Егнация през Охрид и Солун за Константинопол. Други се придвижвали по пътя Виа Сингидиум от Белград през Средец, Пловдив, Одрин за Константинопол. Те били добре снабдени, но нямали нищо против да се обогатят грабейки местните селяни. Боевете между кръстоносците взели значителни размери и били опустошени земите по пътя им. В началото на 1097 година в Цариград се събрал цветът на западноевропейското рицърство. Тук бил лотарингският херцог Готфрид Булонски, граф Раймонд Тулузки, голям феодал от южна Франция, брата на френския крал Юг дьо Вермандоа, брата на английския крал и син на Вилхелм Завоевателя, Роберт Нормандски, синът на Роберт Нормански, Роберт Фламандски и известният Боемунд Гискар, крал на италианските норман, син на крал Робер Гискар, а също и Танкред Гискар племенник на Боемунд Гискар. След дълги преговори бил сключен договор, те да се обявят за ромейски васали срещу което императорът ще ги снабди с храни и ще им помогне със своята армия. Единственият който отказал да я подпише бил Раймонд Тулузки, не я подписал и Танкред Гискар, който избързал напред. Кръстоносците буквално смазали емира на Никея и през юни 1097 година превзели този град. Този град бил предаден на ромеите, които се възползвали от ситуацията развивайки мощна офанзива като превзели Смирна, Ефес и Сарди, както и редица други градове в Лидия. След това били превзети и градове във Витиния.
НАЧАЛОТО НА XІІ ВЕК
Началото на ХІІ век било успешно за Византия. Голяма роля за това изиграли и кръстоносците, които по пътя за гроба Господен воювали със селджукците. Те им нанесли сериозни загуби и така ромеите могли да минат в настъпление. На балканите положението също било стабилно, в България настъпило пълно спокойствие. В Паристрион положението било по сложно, там освен българи живеели и огромно количество варвари – печенеги, узи, кумани, власи, алани, руси и други. Политическото положението също било сложно, местните български боляри разполагали с големи бойни отряди (останали от времето на варварските нашествия), големи имения и много пари (придобити при настъпилия мир) и били навикнали да се справят сами. За отцепване от Византия обаче не се мислело по няколко причини. Първо- варварите може и да били отблъснати, но оттатък р Дунав живеели много печенеги и кумани, които можели да нахлуят в Мизия всеки момент. Второ-в Мизия българите нямали голямо числено надмощие варварите, нещо което можело да създаде големи проблеми в бъдеще. Трето – Византия укрепнала и никой не горял от желание да и се противопостави.
Ново събитие било започналото разселване на власите. Те били наследници на романизираните балкански жители и първоначално живеели в областта на Тесалия, Епир и България. По късно голям брой от тях се заселили и в Мизия. Не е известно кога точно (някъде през XІІ век) власите започнали да се заселват в Трансилвания, Карпатите и Кумания.
Най важният процес, който течал, било асимилирането на варварите в Мизия. Този процес вървял бързо и само за 50-70 години всички варвари (с изключение на власите) в общи линии били асимилирани от българите. След този момент в Мизия останали практически незначителни варварски малцинства и спомена за голямото варварско присъствие. Колкото до власите, те макар и ромейски поданици от много време продължавали да бъдат третирани като полуварвари.
Междувременно политическите събития продължавали да текат.
През 1104 година обединените сили на сърбите и техните унгарски покровители нападнали България. Те превзели Скопие, но пристигналата ромейска армия успяла да ги разгроми и отхвърли. През 1107 година нормандски войски командвани от Боемунд Гискар нахлули в Драчко. Причините за тази война били неразбории около преговорите за кръстоносните походи. През 1108 година норманите били разгромени и Боемунд дори се признал за ромейски васал. През 1110 година ромеите започнали война със селджукците. Тя продължила до 1116 година и ромейските войски извоювали пълна победа възвръщайки много земи предимно във Витиния.
Варварите се раздвижили отново през 1114 година, когато куманите преминали р. Дунав при Видин и опустошили някой земи. Ромеите обаче оказали ожесточена съпротива и куманския поход се провалил. Скоро след това ромейска армия преминала р. Дунав и нападнала куманите. Резултатите от тази експедиция не били кой знае какви, но тя показала че ромеите са готови да се борят с варварите.
През 1118 година умрял император Алексий І Комнин, който бил наследен от сина си император Йоан ІІ Комнин. Ново раздвижване на балканите настъпило в началото на 20 те години, когато печенегите подновили нападенията си. Най голямото им нападение било през 1123 година, когато огромна печенежка армия нахлула в Паристрион и го опустошила. След това печенегите нахлули на широк фронт през балкана и започнали да разоряват Тракия, а през софийско нахлули и в България. Силна ромейска армия командвана от император Йоан ІІ Комнин потеглила срещу тях и двете армии се срещнали за решителна битка при Боруй. В битката при Боруй ромеите и дошлите им на помощ кумани, които извикал императора, една нощ нападнали печенежкия лагер и им нанесли катастрофално поражение. Голям брой били убити, а още повече били пленени. Печенегите скоро били изтласкани зад р. Дунав. Били пленени огромен брой печенеги, които били разселени из Паристрион, България и Тракия. Това бил краят на печенегите, скоро след тези събития те се изтеглили към Украйна, където били къде унищожени, къде асимилирани от куманите. След изтеглянето на печенегите земите отвъд р. Дунав (Влашко, Молдова и Украйна) получили името Кумания, тъй като там живеели куманите. През 1128 година унгарците нападнали Византия и превзели Белград и Браничево. След това стигнали чак до Средец като превзели и него и Ниш. Пристигналата ромейска армия отблъснала унгарците, а при Белград им нанесли унищожително поражение. Това бил и краят на войната с Унгария. Същата година (1128) имало и куманско нашествие в Паристрион. Куманите опустошили Паристрион, но ромеите успели да ги отблъснат. Най сетне настъпило по дълго спокойствие на балканите. Сега вече император Йоан ІІ Комнин могъл до обърне поглед на изток. По това време иконийският султанат бил разкъсван от яростни граждански войни за власт и не представлявал никаква сила. Вместо него се издигнало емирството на Данишмендидите със столица Мелитена. Те започнали да нападат Византия, и то основно от юг където завладели големи части от иконийския султанат. От 1130 година до 1135 година се водела жестока война с тях. Накрая те били разгромени напълно и претърпели съкрушително поражение. През 1137 година ромеите превзели Мала Армения и цяла Киликия. Впоследствие император Йоан ІІ Комнин навлязал в земите владени от кръстоносците и принудил владетеля на Антиохия Раймонд дьо Поатиер да се признае за ромейски васал. През 1143 година умрял император Йоан ІІ Комнин, като през цялото време Византия останала спокойна. През 1143 година на трона се възкачил император Мануил І Комнин. Спокойствието на балканите траяло до 1147 година, когато кръстоносна армия командвана от германския крал Конрад ІІ преминала България по пътя Белград-Цариград на път за светите места. Малко след това по същия маршрут минала и армията на френския крал Луи VІІ . Разбира се тези походи били съпроводени с боеве между грабещите кръстоносци и българските селяни. Особено тежко пострадали в тези схватки германците. Възползвайки се от ситуацията нормандския крал Рожер ІІ нападнал Византия през 1147 година и превзел Корфу, Коринт и Тива. Император Мануил І сключил договор с Венеция и изтласкал норманите. Последно ромеите си върнали Корфу през 1149 година. През 1148 година куманите извършили ново нападение в Мизия, което било отбито без особени проблеми. След това ромеите преминали р. Дунав и преследвали куманите. В няколко битки в Кумания ромеите спечелили няколко запомнящи се победи. Нови кумански нашествия имало през 1155 година и 1160 година, но те с нищо не променили явното ромейско надмощие в двубоя с отвъд дунавските варвари. Това всъщност били последните действия в този двубой, куманите повече не посмели да преминат р. Дунав.
Същевременно отношенията с Рашка взели обрат. Там управлявали жупаните Урош ІІ около 1131-преди 1155 година, Деса през 50 те и Тихомир - началото на 60 те години – 1165 година. Всички те били ромейски васали, но били твърде опърничави и в Сърбия се редували въстание след въстание, които ромеите потушавали. През 1165 година ромеите за пореден път навлезли в Рашка и издигнали на трона великият жупан Стефан Неманя. Още на другата година обаче той се обърнал против императора. През 1167 голяма ромейска армия навлязла в Рашка, но претърпяла пълно поражение. Последвала дълга война докато през 1172 година сърбите претърпели катастрофално поражение и великия жупан Стефан Неманя се принудил да се признае за ромейски васал. Последният голям неуспех на ромеите бил във войната със селджукците. На 17 септември 1176 година голяма ромейска армия претърпяла пълно поражение при Мириокефалон. Тази битка сложила край на ромейската реконкиста в Мала Азия.
КРИЗА ВЪВ ВИЗАНТИЯ ВЪСТАНИЕТО НА АСЕНЕВЦИ
През 1180 година умрял великият император Мануил І Комнин. Той бил наследен от 12 годишния си син Алексий ІІ Комнин с регент майка му императрица Мария от Антиохия (западноевропейка). Тя избрала за свой помощник протосеваст Алексий Комнин, племенник на починалия император. Новото правителство започнало да води латинофилски курс на управление. Това предизвикало огромно недоволство сред обикновените хора и най вече срещу италийските търговци и западните наемници в армията. Още повече, че тогава се разразила с пълна сила финансова и социална криза. Тогава за император се обявил управителят на Понт, братовчед на Мануил І, Андроник Комнин. С малка армия през 1181 година той навлязъл в Мала Азия и почти без съпротива я овладял. През пролетта на 1182 година войските му достигнали Халкедон. Последната надежда на управляващите била флота съставена предимно от западноевропейци. Скоро обаче част от флота начело с командващия мегадукс Андроник Контостефан минала на страната на Андроник Комнин. Сега вече нямало кой да го спре. Тогава през май 1182 година в Константинопол избухнало въстание. То помело властта и протосеваст Алексий бил ослепен и хвърлен в затвора. Жителите на града извършили кървава баня над живеещите в града западноевропейци. Андроник Комнин влязъл в градът и бил обявен за регент на малолетния император. След това той се разправил с привържениците на император Алексий ІІ Комнин. Императрица Мария била обвинена в заговор и екзекутирана. През септември 1183 година Андроник Комнин бил провъзгласен за съимператор, а два месеца по късно Алексий ІІ бил убит. Новият император Андроник І Комник се опитал да върне блясъка на империята чрез масови репресии. Това донякъде дало резултат, но противопоставянето на аристокрацията довело до миниатюрна гражданска война. Едновременно с това нараствали и външните проблеми. Още през 1181 година войските на унгарския крал Бела ІІІ започнали военни действия и превзели Славония, Далмация и Срем. Сръбският (Рашки) владетел княз Стефан Неманя отхвърлил ромейският васалитет и станал васал на крал Бела ІІІ. Засега ситуацията била успокоена, но в близко бъдеще се очертавали големи проблеми.
И действително проблемите не закъснели. През 1183 година след убийството на императрица Мария, уж за да отмъсти за нея унгарските войски нападнали Византия. Те изненадващо лесно разгромили малката ромейска армия, която им се противопоставила и превзели Белград. Тогава на унгарска страна във войната се включили и сърбите. След това унгарци и сърби успели да превземат Ниш, Равън и Средец. Никой не очаквал такова развитие на войната, та ромеите почти не се съпротивлявали. След това унгарците променили посоката на удара си и завладели Зета с градовете Дриваст, Скадър, Улцин, Бар, Котор и други. Сърбите пък без усилие завладели Травуния и Захълмие. След тази победа сръбските войски нахлули в Македония. Притиснатият владетел на Босна Бан Кулина бил принуден да се признае за унгарски васал, докато междувременно от 1184 година до 1186 година унгарците безуспешно обсаждали Дубровник. Това обаче с нищо не помогнало на император Андроник І Комнин, който се вплел във борба с динатите (силните) в опит да възроди стратиотския институт. Борбата станала толкова ожесточена, че някой от динатите извикали на помощ най страшния ромейски враг, краля на сицилийските нормани Вилхелм Гискар. Той разбира се не чакал втора покана и начело на силна армия и флот нападнал Византия през пролетта на 1185 година. Норманите извършили десант на албанския бряг и веднага обсадили Драч. След неочаквано кратка обсада през юни 1185 година норманите превзели Драч. Ромейската реакция била напълно неочаквана и не били взети никакви мерки за спирането на норманите. След като по този начин си подсигурили тила норманите от движение завладели Албания и островите Корфу, Кефалония и Закинтос. От Драч норманите през Македония която заели потеглили за Солун. За огромна изненада на всички никой не се и опитал да ги спре. Всички усилия за отбрана били съсредоточени в събирането на войски в Солун и неговото укрепяване. Тук били и български части от ромейската армия в състав 20 000 пехотинци. От Цариград била изпратена малка армия под командването на Алексий Врана да помогне на солунският дукс Давид Комнин. Самият император най сетне започнал да събира в Константинопол по сериозна армия. Обаче още на 6 август 1185 година нормандската армия командвана от клал Вилхелм Гискар достигнала Солун. На 15 август пристигнал и нормандският флот и обсадата станала съвсем плътна. Впрочем тя била съвсем кратка и след щурм Солун бил превзет на 24 август 1185 година. След превземането на втория град в империята норманите извършили страшни зверства над местното население и ограбили основно градът. Случващото се повдигнало самочувствието на крал Вилхелм Гискар, който решил да превземе Константинопол. Норманите не губили време и веднага потеглили за Цариград. При това положение всички били уверени че Константинопол ще падне и в градът настанала страшна паника. Междувременно поредният преврат срещу Андроник І излязъл успешен и той бил заловен и след жестоки мъчения убит на 12 септември 1185 година. Водачът на заговорниците станал император под името Исак ІІ Ангел (той бил роднина на комнинит, дъщерята на Алексий І Комнин се омъжила за Константин Ангел, той бил техен внук). Междувременно норманите разделили армията си на три части. Една част заедно с флота останала в Солун, а основните сили потеглили към Цариград. Напред потеглил силен авангард, а зад него се придвижвали основните сили. Въпреки всички усилия на крал Вилхелм Гискар сред армията настъпил разгул. Вместо да се придвижват бързо, главните сили се пръснали из беломорието да грабят и се придвижвали бавно. Отгоре на всичко сред норманите започнала епидемия която косяла редиците им. Срещу тях обаче стоял само Алексий Врана със слабата си армия. Скоро край Мосинопол се срещнали нормандският авангард и армията на Алексий Врана.Битката била ожесточена и накрая норманите били разгромени. Те отстъпили и съединявайки се с основните сили настъпили срещу ромеите. Решителната битка се състояла на 7 ноември 1185 година при Димитрики. Битката била ожесточена, но накрая норманите започнали отстъпление макар да не претърпели поражение. След това норманската армия се разпаднала на малки отряди, които отстъпвали към Солун опустошавайки страшно беломорието. Това било направено не толкова поради поражението, колкото поради новия взрив на епидемията. Едва сега император Исак ІІ Ангел извел армия от Цариград и започнал контраофанзива срещу норманите.
Самите те когато достигнали Солун се качили на корабите си и заминали за Италия. През 1186 година ромеите без проблеми превзели Драч и изтласкали норманите от балканите, бил превзет и о-в Корфу, но норманите задържали островите Закинтос и Кефалония.
Първата работа на император Исак ІІ като дошъл на власт била да започне мирни преговори с Унгария. Напълно неочаквано преговорите протекли твърде гладко и много скоро Исак ІІ и Бела ІІІ сключили мирен договор. Според клаузите на мира Белград, Браничево и Видин оставали под унгарска власт, а Средец и Ниш били върнати на Византия. Бил уговорен и брак между Исак ІІ Ангел и дъщерята на Бела ІІІ, десет годишната Маргьорита. Колкото до сърбите, то те останали без унгарска помощ били принудени по най бърз начин да опразнят дукат България. Все пак те заели косово, част от което било тяхно от по рано. Най сетне положението на балканите било стабилизирано. Във връзка с императорската сватба през есента на 1185 година започнало събиране на допълнителен данък. Тъй като Паристрион бил известен със своето животновъдство, от него бил събран допълнителен данък в натура (животни
