История без край е един вид игра. Поставяме началото на един разказ, който всеки следващ потребител ще допълни по свой си вкус, докато накрая не се получи нещо уникално и красиво. Всичко е във ваши ръце, ние само поставяме...
Началото
Червените пламъци на луната бяха единствената светлина огряваща нощта. Тя можеше да види някой звезди, но те просто бледнееха пред красотата й. Жрицата стоеше по средата на каменния паметник, следейки бавния ход на богинята, на който се бе врекла. Той беше тук много преди прадедите й и тя знаеше, че когато един ден вече ги няма, той ще е тук.
Тя чакаше. Чакаше да настъпи точния час, за да започне церемонията. Всичко бе готово и единственото, което й оставаше бе да очаква. Чу тиха стъпка зад себе си, не се обърна. Знаеше кой е. Той също бе дошъл, той също чакаше.
Нощта бе тиха, спокойна. Чуваше се само вятърът и песента на щурците. От време на време до ушите й достигаше крясъкът на някоя нощта птица, но той скоро заглъхваше. В тази нощ никой не искаше дълго да издава звук. Магията бе навсякъде и те я усещаха. Тя бе като лъчи светлина спускащите от Луната към Земята.
Жрицата вдиша дълбоко. Направи крачка напред към пиедестала. Бе седяла тук от часове, но тялото й не бе схванато. През годините бе привикнало да бъде неподвижно толкова дълго време.
Луната вече бе започнала да се отразява по повърхността на водата. Малко оставаше. Започна да се моли. За непросветените думите й не бяха нищо повече от безсмислени звуци, но тя чувстваше как магията се събира около нея, обвивайки я с мантията си.
Мигът бавно настъпваше. Луната се намираше в средата на златната купа. Сега бе мигът. Жрицата повдигна дясната си ръка, където държеше кинжал и допря острието до вътрешната страна на лявата си длан. Натисна. Една то една три капки кръв паднаха във водата и размътиха образа й. Жрицата остави ножа настрани и с пръсти докосна раната. После го допря до челото си и продължи надолу до брадичката, оставяйки кървава следа.
Войнът се бе приближил. Тя докосна още веднъж раната си и направи същото на неговото лице. Връзката бе осъществена. Жената затвори очи и се надвеси над купата.
Отвори очи.
Виденията се появиха бързо едно след друго, изпълвайки съзнанието й. Щеше да има битка. По-голяма от всяка една друга, която бяха водили досега. Видя знамена. Разпознаваше някой от племената, видя своето родно, но имаше и такива дето не бе срещала преди. Планини. Планини обвити във вечен лед. Северните племена. Може би това бяха те? Дете. Видя младенец обвит в кожи сред снега. Кръвта още не бе засъхнала по кожата му. Меч. Разпозна веднага древната реликва предавана през поколения на жриците. Това бе мечът на богът на разрушението. Този противопоставил се на боговете, за да може хората да живеят неподвластни на капризите им. Но не беше само мечът, който имаше значение. Бавно бе и името. Детето имаше същото име като богът на разрушението – Аравн.
Миг преди да загуби съзнание жрицата знаеше само едно – което и да бе това дете, каквото и да бе определила съдбата му, то щеше да е пряко свързано със съдбата на всички.
