Сатаната
Сатана (от евр. שָׂטָן; на гр. σατᾶν, от собственото име Σατανάς Сáтанас; на арам. שִׂטְנָא — Śaṭanâ; араб. شيطان — Шейтан) е термин в авраамическите религии използван за означаване на ангел, демон или второстепенен бог в различни религии.
Сатаната играе различни роли в Танах, апокрифната литература и Новия завет. В Танах Сатаната е ангел, който Господ използва, за да подлага на изпитания благочестието на човека. В апокрифната литература и Новия завет, терминът Сатана се използва, за да означи свръхестествено същество, олицетворение на злото, разбунтувал се демон, враг на Бога и човечеството. Сатана често се ползва като име на Дявола, „Принцът на мрака“, Велзевул, Велиал (Белиал), Луцифер, Азазел и Мефистофел.
В Талмуда и някои кабалистични творби, Сатана понякога е наричан Самаил. Според ангелологията и демонологията тези различни имена често се отнасят за различни ангели и демони и често се приема, че не всички от тях са действително зли.
„Сатаната“. Илюстрация на Гюстав Доре към „Изгубеният рай“ на Джон Милтън.
В исляма, Иблис (араб. إبليس) никога не се появява в Корана, но е асоцииран с Шейтан (شيطان). Ислямското гледище за Сатана има както допирни точки, така и разлики от християнството и юдаизма.
Думата сатана в именителен падеж (със значение „противник“ или „обвинител“) и арабското шейтан произлизат от северозападния семитски корен šṭn, значещ „враждебен“, „обвиняващ“. В Новият завет името често се използва, за да означи свръхестествено същество, появяващо се на няколко места в текстовете.
Гръцката форма Σατανάς се появява в Септуагинта само веднъж и веднъж в Новият завет. В Стария завет еврейската дума שטן („противник“) се употребява обикновено за всеки един противник, най-често човек.
Най-често срещаният синоним на Сатана, „Дявол“, идва в българския и в повечето езици където думата е със същия корен като превод на гръцкото διάβολος, значещо „клеветник“ от diaballein („клеветя“): dia- + ballein, „(за)хвърлям“; което произлиза от gwel- в индоевропейския праезик и значи „хвърлям“.[3] Гръцката дума носи повече негативни конотации от еврейското сатан (שָׂטָן, „обвинител“, „противодействащ“).
В контекста на юдейските свещени писания, послужили по-късно за основа на Стария завет, Сатана може да се разглежда като „обвинител“, „противник“ или въплъщение на „злото“. Името се използва както за свръхестествени, така и за човешки, смъртни същества.
Еврейското „Сатан Каном“ се използва в Танах със смисъла на „противник“ или „неприятел“ (שׂטן), като е отнасян към:
* Змията изкушила Адам и Ева. Тази асоциация е направена от Св. Йоан Богослов в Откровение (Апокалипсис) 20:1-2, където името Сатана е използвано като съществително. Тези отрицателни смисли в образа на змията са засвидетелствани в т.нар. от Езекия „Нехущан“ — медната змия, издигната от Мойсей в пустинята, — а по-късно и от образа на Василиска в европейското митологично мислене. В самият Танах обаче такава връзка липсва.
* Враг във война и в мир.
* „Противник“ или „обвинител“ пред отсъждащия.
* Противник, антагонист, поставящ пречки на пътя, като в Числа 22:22, където думата е употребена, за ангел Господен пратен да възпре пътя на чародея Валаам.
В Книга на Йов ха-сатан („противникът“) се явява като прокурор срещу човечеството в небесния съд пред Бог. Другите ангели не са споменати по име. Сатана влиза в ролята на обвинител, оспорващ лоялността на човечеството пред Бог. Аргументът му е, че хората служат на Бога само заради благата, които той им дава. Господ разрешава на Сатаната да изпита Йов, като му забранява единствено да посяга на живота на праведника.
В 1 Паралипоменон (Летописи) 21:1, Сатана подбужда Давид към греха да преброи населението. Това е първото място, където името Сатана се появява без определителен член като съществително име. Петстотин години по-рано същата история представя самият Яхве като този, който е поръчал преброяването. По-късната версия е написана след Вавилонския плен и е възможно да е повлияна от Зороастризма.
Навсякъде където Сатана се появява в Библията като член на Божия съд той играе ролята на обвинител. Този негов образ е най-ярко разгърнат в увода към Книга на Йов, където той се появява заедно със „синовете Божии“, за да „застанат пред Господа“. Под синове Божии в този стих следва да се разглеждат ангелите, дошли да отчетат пред Бога делата си. Сатана е запитан от Бог „отде дойде“. Отговора и следващият го диалог идват да подскажат, че този Сатана е част от „синовете Божии“ и присъства, за да отговаря пред Господ. Сетне той играе ролята на прокурор, виждащ само беззаконие и поставящ под съмнение благочестието на Йов. Според Сатана службата и почитта които Йов оказва на Бог са фалшиви и са плод само на факта, че Господ е благословил „делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята“. Затова Господ позволява на Сатана да изпита вярата на Йов два пъти. Най-напред Сатана посяга на имуществото на Йов, дадено му от Бог, в това число и децата му. Сетне той посяга и на самия Йов, като му е забранено да посяга само на душата на праведника.
Това което Книга на Йов пояснява е, че Сатана е подчинен на Бог така, както другите ангели; няма власт над човешката душа; изкусител е той, не Бог; нуждае се от божието разрешение, за да посегне на праведниците.
Подобно гледище за образа на Сатана е застъпено в Книгата пророк Захария 3:1-2, където той противостои на великия йерей Иисус Навин и народа на Ханаан, който Иисус представлява; противостои и на Ангела Господен, който го призовава да мълчи.
В тези пасажи Сатана е изкусител и подбудител. В Първа книга на Паралипоменон (Хроники) 21:1 подбужда Давид към греха на преброяването на населението. Вероятно Давид е заповядал това преброяване ок. 975 г. пр. Хр. Някои изследователи намират за логично след въстанията на Авесалом и Сава владетелят да пожелае да преоцени военната си мощ при опасността от други размирици. Преброяването отнема девет месеца и двадесет дена, което говори за стабилно военно положение в Израел. Това е характерно за по-късният период от управлението на Давид, не и за ранния. Във Втора книга Царства 24:1 вместо Сатана като внушител на този грях е разпознат самия Бог.
„Имайки предвид факта, че някои по-стари концепции виждат във всички деяния, добри или лоши, действието на самия Бог, възможно е автора на Хрониката (Паралипоменон) или дори самият Захария, да е бил повлиян от зороастризма, въпреки силното отрицание на еврейския монизъм към иранския дуализъм. Непосредствено влияние от вавилонската концепция за „обвинителя, гонителя и угнетителя“ е невъзможно, предвид че следите от такова, ако то съществуваше, биха били видими и в по-ранни библейски текстове.“
Ранните равински еврейски текстове на Мишна и Талмуда показват, че Сатана е играел съвсем малка роля в еврейската теология. С течение на времето обаче юдаизма приема популярната концепция за Сатана, най-вероятно от зороастризма. Колкото по-късен равински текст се разглежда, толкова по-често се среща името на Сатана и неговите сподвижници. Палестинският талмуд, завършен ок. 400 г. сл. Хр. има произход близък до този на Новия завет и е по-резервиран в употребата на образа на Сатана. Това заключение обаче се основава само на запазените части от тази версия на Талмуда.
Пример за това може да се види още в книгата Битие: змията, изкушаваща Ева да вземе забранения плод. Традиционно становище на библейските коментатори на класическия юдаизъм е, че змията описана в Битие е просто змия. Има различни мнения за това какво може да символизира тя: склонността към злото (йецер ХаРа), Сатана или Ангел на смъртта. Според някои интерпретатори тя е фалически символ. Според мидраш, преди това животно да бъде прокълнато да пълзи по корем, то е стояло изправено (еректирало) и е притежавало дар слово.
Традиционната еврейска концепция обаче поддържа становището, че Сатана не може да бъде разглеждан като независим. Във Вавилонския Талмуд, равинът Леви твърди, че „всичко, което Сатана прави, е в интерес на Бога“. Когато друг равин отишъл да проповядва същата идея в друг град, самият Сатана дошъл и „целунал нозете му“.
Вавилонският Талмуд твърди, че склонността към злото (Йецер Ха-Ра), ангелът на смъртта и Сатана са идентични.
В мидраш Самаел, командващия сатаните (специален чин ангели, различни от демоните) е могъщ принц на ангелите на небето. Самаел идва на бял свят чрез жена, тъй че той е сътворен и не е вечен. Като всички свръхестествени същества, той лети и може да приема всяка желана форма, както на птица, елен, жена, просяк или младеж; упоменато е, че той подскача, алюзия към превъплъщението му като козел.
В някои творби равините посочват Сатана като инкарнация на злото, чиито мисли са посветени на унищожението на човека. В този контекст, Сатана, импулс на злото и ангел на смъртта е един и същ образ. В ущърб на човека Сатана съди за всяка дума; затова не бива „да отваряте устата си за злото“, сиреч „за Сатана“. Осъдителния взор на Сатана обаче не е всепроникващ; когато зазвучи шофара на Нова Година той се „обърква“. On the Денят на очистването силата му изчезва; числената стойност на името му (вж. гематрия и Еврейски числа) е само 359, и така един ден остава отвъд неговата власт .
Не всички изследователи на свещените текстове са единодушни относно свръхестествената природа на Сатана. Рави Саадиа Гаон, философ и учен от 11 век, пише в коментара си към Книга на Йов, че Сатана е просто човек, поставил под съмнение праведността на Йов. Тази теза почива на критическа интерпретация на думата שטן или „противник“, „неприятел“, която според Саадиа се отнася само до намеренията на личността и няма отношение към духовното или свръхестественото.
В Книга на Енох се казва, че Сатана е изкусител и прелъстител на Ева, което е причина да бъде изгонен от рая заедно с други ангели поради злодеянията им. От тогава той се нарича „Сатана“, макар дотогава името му да е „Сатанаил“.
Във Втора книга на Енох, наричана още Славянска книга на Енох, стояща в основата на Тайната книга на богомилите, разказвачът Енох е отнесен в небесата, където на шестото небе среща група небесни войни, която нарича „Григори“. Той споменава, че 200 милиона от тях са „отхвърлили Господа, начело с княза си Сатанаил“.
Идеята за падането на Сатана, както и падането на други ангели, датира още от времето на Вавилон. Сатана стои начело на цял сомн ангели. Мастема, който скланя Бог да изпита Авраам чрез жертвоприношението на Исаак, е идентичен със Сатана, както по име, така и по природа, и Асмодей от книга на Товит имат доста прилики с него, особено що се отнася до безнравствеността му. Като господар на сатаните, той често носи специалното име Самаел.
Трудно е да се идентифицира Сатана в други апокрифни пасажи, тъй като пасажите от оригиналите в които той присъства са загубени, а в преводи често са подменяни с еквиваленти. Тук аргументът на мълчанието (argumentum a silentio) не може да бъде приложен в доказателство, че концепциите за Сатана не са разпространени; но трябва да се отбележи, че споменаването на него или неговото царство винаги се свързва с демонична, зла сила.
Християнското богословие разглежда образа на Сатана като идентичен с този на Дявола. В Библията е представен като ангел, който въстава против Бог. Традиционно православното, католическото и протестантското богословие считат него за този, който говори чрез змията в Битие и изкушава Ева да престъпи божиите наредби. Основния свещен текст на християнството определя Сатана като враг, мразещ цялото човечество. Основната му цел според християнската доктрина е да отвърне хората от Бог, чрез въвеждане в прегрешения. В Книга на Йов е разпознат като обвинител, „тайната на беззаконието“ и като звярът (ламя) в Откровение на Йоан. Разпространено е вярването, че преди въставането си Сатана е бил най-висш сред ангелите и „зорница на небосвода“. Традиционно като причина за падението му е посочвана гордостта му, завистта му към човека и желанието му сам да управлява рая. Наричан е „бесовски княз“; „богът на тоя век“.
Книгата Откровение описва как Сатана ще бъде свален от небесата, загдето повежда война с онези, „които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа“. Впоследствие ще бъде хвърлен в „жупелно езеро“ и мъчен „денем и нощем вовеки веков“ не като управник, а като един от онези, които вече се мъчат там.
В Новия Завет Сатаната е описан като “"Голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му – седем корони"” и е наречен “"големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена “" (Откровение 12,3; 12,9), както и “" княза на въздушната власт"” (Послание до ефесяни, 2,2).
Отново в Откровение на Йоан (12,7-9), намираме препратка към легендата, че Сатаната е паднал ангел: “И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха с тях, но не устояха и за тях не се намери вече място на небето. И биде свален ...Сатаната... 9 свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му”. Някои от текстовете на Новия завет обаче противоречат на тази представа. Така например се казва: "открай време дяволът съгрешава" (Първо послание на Йоан 3. Освен това той е "открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина" (Йоан 8,44). Обяснението на защитниците на легендата, че Сатаната е прокуден ангел са, че едва след като е въстанал срещу Господ Ангелът е станал дявол и едва от тогава, от началото си като дявол е започнал да греши.
В Откровение на Йоан се говори за битката между силите на доброто (Архангел Михаил и ангелите му) и Сатаната, който е победен и заедно с привържениците си е изхвърлен на земята. След това настъпва хилядолетното Христово царство, по време на което Сатаната е окован и хвърлен в бездна (Откр. 20, 1-3). След това ще бъде освободен за кратко (Откр. 20, 7), ще властва известно време над хората, докато не бъде изгорен в огнено езеро(Откр. 20,11).
Между края на 15 век и 18 век вярванията на християните в дявола са свързвани с тогавашното преследване на вещици. Считали са, че вещиците са сключили договор с Дявола, че са се събирали на т.н. “Дяволски сборища”, където се отдавали на оргии. Често срещаното име на Сатаната - Луцифер не е с християнски произход. В античността Луцифер е било името на планетата Венера; в древен Вавилон Венера е наричана "Утринна звезда", както и "Вечерница". Древноримската митология счита Луцифер за син на Аврора – богинята на утринната зора. В древногръцката митология тя е Еос, а синът ѝ е Фосфорус - "носещ светлина"). Именно неговото име съответства на римското "Lucifer". Тъй като в Книга на пророк Исаия (14,12) се казва: “Как падна ти от небето, деннице, сине на зората” (за ангел, изхвърлен от небето в преизподнята), тълкувателите на Библията са изградили паралел с римското божество и са му дали същото име, но са заменили "c" със "z" - "Luzifer". В Библията това име не се среща.
В Исляма дяволът е наричан Шейтан (аналогично на еврейското שטן = "Satan") или Иблис. В ислямското учение Шейтанът е само творение на Аллах. Дяволът не е ангел, а джин. Дяволът се възгордял, решил че заповедите на Аллах не се отнасят за него, защото той (като Иблис) е създаден от бездимен огън, а човекът – от дърво и следователно човекът е малоценен.
Дяволът подлага човека на изкушение, но само от човека зависи дали ще избере пътя на Аллах или на дявола. По този начин Шейтана иска или не се явява служител на Аллаха. Но в деня на Страшния съд той ще получи окончателното си наказание.
На исляма е чужда представата за Шейтана като противник или противоположен полюс на Бога. Принципът на борбата между добрите и злите сили тук е неприложим. Защото само и единствено Аллах е всемогъщ, а Шейтана е само средство за изпитание на хората. Шейтанът не е всемогъщ, но е опасен за хората, доколкото те могат да покажат слабост и да се отклонят от пътя на Аллах.
В изкуството и литературата Сатаната е изобразяван по много различни начини в различните епохи. Според една стара интерпретация на библейската книга Битие, Сатаната е отъждествяван със змията, която изкушава Адам и Ева (Откровение 20:1-2); затова често Сатаната е изобразяван като змия.
Популярен образ на Сатаната, привнесен от божество от древната гръцка митология, Пан, е като рогато чудовище, подобно на козел, с копита, което държи тризъбец. Днес козелоподобният образ се е трансформирал в по-човекоподобен образ на мъж с козя брадичка. Сатаната е изобразяван и като очарователен и привлекателен мъж, често с различни на цвят очи — едното кафяво, другото — синьо (например романа на Михаил Булгаков Майстора и Маргарита). Във Фауст на Гьоте, Сатаната се явява на Фауст преобразен като черен пудел.
В християнската и други култури следните имена се употребяват като синонимни на Сатана и/или на личностно олицетворение на злото:
* Ариман, Ahryman – в Древна Персия
* Ангат – име на дявола в Мадагаскар
* Антихрист
* Абадон (старозаветен демон, в Средновековието му името е било синоним на Сатаната)
* Азазел (иврит: Княз на дяволите, също Самиел, Самаел)
* Велзевул (от бог 'Ваал-себул', Княз Ваал.
* Белиар (от Ваал, наричан също Белиал)
* Злото
* Луцифер (Светлоносеца или Light-Bringer)
* Мефистофел (съкратено: Мефисто) – литературен герой на Гьоте в произведението му Фауст)
* Мортус
* Негеос
* Уриан
* Воланд (име на дявола в средновековна Франция, както и при Михаил Булгаков в романа Майстора и Маргарита)
Има поверия, че назоваването на името на Дявола може да донесе нещастие или да го призове (макар според други легенди да е необходимо той да бъде призован три пъти, за да се яви), поради което хората използват описателни названия за него.
* Големият Дракон
* Змията
* Княз или Владетел на Ада
* Княз на този свят (Лутер)
* Зъбатия
* Онзи с копитата
* Падналият
* Лъжливия
* Княз на мрака
* Лукавия
* Рогатия
