Ухапи ме
Очите им се срещнаха.
Никога преди не бе виждал толкова спокойни очи, който да го гледат. Винаги имаше ужас, страх, молба… Но тя просто седеше там и го гледаше. Не знаеше как да постъпи, но и бе твърде късно да се откаже сега. Тя бе видяла лицето му. Знаеше какво е.
С едно бързо движение се озова зад нея, притисна с ръка тялото й до своето. С другата запуши устата й, за да не извика. Жената не го направи, дори не се опита да се съпротивлява. Когато я ухапа тя просто затвори очи и се остави в ръцете му.
Кръвта й бе топла и сладка. Наистина прекрасна. Макар да бе пил току-що имаше чувството, че може да я изпие цялата и пак да иска още. Да, щеше да бъде заситен поне за месец. Поне за кратко щеше и да чувства топлината на кръвта й в студеното си тяло, но нещо го накара да я остави на мира. Имаше нещо странно в нея.
Време бе да си тръгва. Беше се наситил и можеше просто да я остави тук. Тъкмо щеше да изчезне в нощта, когато се сети, че този квартал е доста опасен и не само заради него. Не би трябвало да се дразни от това, но споменът за синия й поглед не го оставяше на мира. Накрая просто се отказа да мисли за това и я взе на ръце. Наблизо имаше парк, бе го посещавал доста пъти и полетя нататък. Откри една пейка под плътната сянка на две дървета и я остави там. Изглеждаше все едно спи.
Нямаше повече време за губене, слънцето щеше да изгрее след няколко часа. Можеше да открие много причини поради които я отнесе от затънтената уличка. Най-малкото щеше да изглежда твърде подозрително две тела без капка кръв на едно и също място. Но и защо да не го прави – тя знаеше какво е а все още е жива. По-късно със сигурност щеше да съжалява за това, но не и сега.
Няколко дни по-късно случайно мина отново покрай мястото и за своя изненада я откри да седи на пейката. Обзе го едновременно и объркване и любопитство. Нямаше какво друго да прави затова остана да я наблюдава, скрит в клоните близките дървета. Може случайно да бе тук, очаквайки някой друг. Но никой не се появи през цялата нощ.
Имаше достатъчно време да я огледа по-добре. Не бе забелязал, че е красива. Стройно тяло, светла кожа, тъмно кестенява дълга коса, спускаща се на вълни по гърба й. Първият път, когато я видя не забеляза ни едно от тези неща – само очите й. Тези тъмно сини сапфири още го привличаха, докато погледът й внимателно оглеждаше всичко около нея. Накрая се наложи да си тръгне пръв, усещайки как скоро слънцето ще се покаже зад хоризонта.
Но любопитството му не бе задоволено и след няколко дни се върна. Тя пак бе там. Не я разбираше! Какво търсеше тук всяка нощ? Защо просто не се бе опитала да забрави станалото? Малката рана на врата й, грижливо прикрита от малко шалче не е ли достатъчно доказателство, че тук е опасно за нея? Не я разбираше. Все едно времето бе замръзнало за нея и тя бе останала в онзи миг, в който очите им се срещнаха.
Една вечер към нея се приближи някакъв мъж. Заговори я. Него ли очакваше? Когато обаче тя се опита да го отблъсне той стана по-настоятелен. Нападна я. След секунди вече я бе повалил на земята и разкъсваше горната й дреха.
Вампирът се вбеси. Как смееше онова нищожество да докосва това, което е негово. За миг вече бе при него и захапа врата му. Мъжът се опита да се бори, но вампирът бе по-силен. Чуха се няколко спуквания на кости, а само след няколко секунди вече бе в безсъзнание.
След минута вампирът пусна студеното тяло на земята. Изправи се и я погледна. Част от него сигурно се надяваше тя да е побягнала, но бе още тук и го гледаше. Все едно отново бяха на онази уличка. Същото беше.
Вампирът пръв проговори:
- Защо не избяга?
- Трябва ли?
- Знаеш ли какво съм?
- Моята смърт.
Толкова близо до нея можеше да подуши кръвта й. Как не бе забелязал по-рано? Бледата й кожа, кръговете около очите й, немощното й тяло. Тя умираше.
- Скоро ще умреш – заяви го като сигурен факт, какъвто и беше. – Защо сама търсиш смъртта си.
- Тя сама ме откри, аз просто я приех.
И той вече знаеше какво трябва да направи.
Бавно се приближи и докосна лицето й. За миг тя затвори очи и наклони настрани врата си, разкривайки го за него. Можеше да почувства кръвта във вените й. Приближи устни и докосна кожата й със зъби. Вкуси плътта й и кръвта шурна в устата му. Макар и сит започна да пие. Чуваше как сърцето й пиеше все по-бавно и бавно.
Но тогава в съзнанието му се появи една мисъл – веднъж мрътва нямаше да може повече да я вижда. И разбра, че не желае това. Бе твърде късно, за да спре и така скоро щеше да умре от кръвозагуба. Оставаше само един изход и той бе готов да го направи.
Когато тя отвори очи не знаеше къде се намира. Наоколо бе тъмно. Дали това бе да си мъртъв? Но тя не се чувстваше мъртва. Дори бе много по-добре от преди, по-добре от когато и да било. Може би наистина бе умряла. Изправи се, досега лежеше на голям диван и се огледа. Стаята бе просторна и изпълнена със старинни на вид предмети. Нямаше прозорци.
Срещу нея, между два големи свещника имаше ковчег, а пред него бе застанало Той. Той просто седеше там и я гледаше със същия силен поглед, който я прикова на място и при първата им среща. Беше го нарекла своя смърт, но очите му горяха от живот.
Стана и се изненада колко лека се чувстваше. Нямаше й старата болка в гърдите, докато все се опитваше да си поеме дъх. Нищо не я болеше. Все едно отново се бе родила.
Той и подаде ръка и тя я прие. Преди като я докоснеше можеше да почувства само студ, все едно докосва статуя. Сега ръката му бе топла и приятна. Но не неговата ръка бе променена, а нейната.
- Защо?
Вампирът безгрижно повдигна рамене и се усмихна. Имаше красива усмивка.
- Не знам. Но исках да продължа да гледам очите ти. Върнах ти живота, така че сега той е мой.
- Може и да не е толкова лошо.
Пристъпи крачка напред и докосна устните му. Откакто го докосна се чудеше дали и те са толкова меки, колкото ръката му. Оказаха се много по-меки и сладки. Усмихна се и отново ги докосна.
