Един миг
Водната повърхност отразяваше изострената луна. Размитият й образ се сливаше с тъмносинята повърхност на езерото. Жената бавно се приближи, докато не се намери на сантиметри от него. Още само малко и голите й нозе щяха да го докоснат.
Изведнъж краката й се подкосиха и падна на колене. Не можеше да отдели поглед, пълен с блестящи сълзи, от Луната. Не знаеше дали ще издържи още дълго. Толкова години минаха и още не можеше да забрави онзи ден. Спомняше си всеки един миг, всяка стъпка, дума или израз. Спомни си за избора си. Дали бе правилния? Дали през цялото това не се заблуждаваше, че не е имала друг избор? Тогава всичко щеше да бъде различно и вместо сълзи от болка, щеше да плаче от радост.
Не!
След постъпката й не вярваше, че ще успее отново да се изправи пред него. Как можеше да го погледне в очите след това, което бе направила? Чувстваше, че дори той да бе способен да й прости, тя никога нямаше да го направи.
Бавно, почти несъзнателно ръката й се плъзна в пазвата й и извади старата кама, която винаги носеше със себе си. Никога не бе обичала оръжията, но след онзи ден не спираше да я носи. И всеки пък, когато я погледнеше виждаше кръвта му. Тя бе навсякъде – по острието, дръжката, ръцете й. Не съжаляваше за постъпката си, но останалото... То вече бе нещо, с което никога нямаше да се примири.
Още няколко сълзи се плъзнаха от бузите й и паднаха върху острието. Обърна го към себе си и опря до шията си. Достатъчно бе само да натисне малко по-силно и всичко щеше да свърши, но не можеше да го направи. Не можеше тогава, не можеше и сега. Нещо, което бе неспособна да стори. Знаеше, че по този начин всичко ще свърши, бързо и безболезнено, но тя трябваше да плати за всичко, което бе направила и какво не успя да направи.
Прибра острието и бавно се изправи.Дълго продължи да се взира в нощта, преди да успее да се съвземе и отново да се върне към живота, който така мразеше.
