Вампирите във Франция
Френските архиви предлагат само малък брой текстове за изследователите на вампири. Сред тези текстове са фолклорните разкази за melusine, създание произлязло от класическата фигура на lamia. Както се разказва, Мелусин била дъщеря на крал Елинас и неговата фея съпруга. Ядосана на баща си, тя и нейните сестри обърнали своята магия срещу родители си. Така, заради нейната постъпка, майка й я превърнала в змия от кръста надолу. Мелусин трябвало да остане в тази форма, докато не намери мъж, който би се оженил за нея в cъбота (когато нейното змиеподобно тяло отново се появявало). Не след дълго, тя открила такъв мъж на име Реймънд от Поату и след като се венчали, тя използвала магията си, за да му помогне да построи свое кралство. Проблемът възникнал, когато техните деца се родили – всички те били деформирани. Това кулминирало, когато едно от децата им изгорило абатство, в което загинали 100 души. В своя гняв Реймънд разкрил, че знае за тайната на Мелусин. Тя реагирала, като приела проклятието върху себе си, осъзнавайки, че е проклета да лети във въздуха с болка, докато не дойде деня на Страшния съд. Докато замъка не падне под чужда власт, тя ще се появя преди смъртта на всеки от наследниците на Реймънд, за да огласи своето оплакване. Така, тя станала банши (banshee, женски дух от ирландската митология, обикновено предвещавала поличба за смърт) - ридаещия дух в двора на Лусинян. Дори след като замъка паднал под френска власт, хора съобщили, как Мелусин се появила преди смъртта на френския крал. Тя не била вампир, но показала посоката, в която поне един от по-старите вампири ще се развие по-нататък.
Когато идеята за вампира била въведена във Франция в края на XVII век, това било непозната тема. Предметът изглежда бил първоначално разгледан през 1693, когато един полски свещеник попитал за съвет факултета в Сорбоната какви мерки трябвало да се вземат срещу трупове, които били идентифицирани като вампири. През същата година вестникарски известия за вампири в Полша се появили във френското периодично издание ''Mercure Galant''. След около 30 години ''Lettres Juives'' (''Еврейски писма''), публикувано през 1737 г., включва описания на няколко от известните сръбски (погрешно смятани за унгарски) случаи за вампири. Все пак, темата за вампиризма не се повдига до публикацията от 1746 на Дом Августин Калме ''Дисертация за явленията на ангели, демони и призраци, а също така и за появите на вампири в Унгария, Бохемия, Моравия и Силезия .''
Тази дисертация от френския учен продължила вампирския дебат, като била поставена за обсъждане в немските университети. Дебатът достигнал до отрицателно заключение, засягащо съществуването на вампири и Калме прибегнал към това, което, той мислел за повече като библейски и научен възглед, който разглеждал случаите за вампири в Източна Европа и изискал по-задълбочено проучване. Колегите му не го приели, но книгата била обществен успех, като била отново публикувана през 1747 и 1748 и преведена на няколко чужди езици.
Калме внесъл дебата в парижките салони и скоро там намерил няколко хулители на творбата си. Волтер реагирал саркастично и заговорил за търговците като за истинските вампири. Дидро се изказал подобно в салона през 1767. Само Жaн-Жак Русо спорил в полза на Калме и неговия рационален подход към доказателствата.
Френски Вампири: Никое проучване във Франция не би било пълно, без да се спомене за няколко исторически личности, които са били цитирани като истински вампири. Първият от тях бил Жил дьо Ре (1404-40). Герой на Франция, Жил дьо Ре (Gilles de Rais) бил блестящ генерал, който се сражавал заедно с Жaна д'Арк, но бил още мъж, познат като садистичен убиец. Той измъчвал и убивал голям брой млади момчета (и няколко момичета), получавайки екстремнa сексуалнa удовлетвореност от това. Той още практикували форма на сатанизъм. С голямо затруднение бил даден под съд. След осъждането му, дьо Ре бил обесен и тялото му изгорено.
Някак си различен бил Виконт дьо Мориéв (Viscount de Moriéve), френски благородник, който необичайно защо, запазил своите имения през периода на Френската революция. Следвайки революцията, той извадил на показ своята омраза към простия народ като екзекутирал един по един много от своите подчинени. Накрая той бил убит. Скоро след погребението му, няколко деца внезапно починали. Според записите, всички те имали вампирски белези. Тези случаи продължили за периода от около 72 години. Най-накрая неговия внук решил да изследва обвиненията, с които дядо му бил обявен за вампир. В присъствието на районната управа, той отворил криптата. Докато другите трупове бил претърпели очакваното разлагане, това на виконта било още свежо и необезпокоено от гниене. Лицето било зачервено и имало кръв на гръдта и в сърцето. Нови нокти били покарали, а кожата била мека. Тялото било преместено от вечното му жилище и бял трън бил пронизан право в сърцето. Когато кръвта бликнала, от трупа се чул стенещ звук. Останките били изгорени след това. От този ден нататък нямало съобщения за необикновени смъртни случаи на деца. Дж. А. Мидълтън, която първоначално пишела за дьо Мориев, открива, че той бил роден в Персия, оженил се за индийка и по-късно се преместил да живее във Франция като натурализиран гражданин. Тя още вярвала, че дьо Мориев донесъл вампиризма със себе си от Изтока.
Докато случая на дьо Мориев притежавал много от елементите на традиционния европейски вампир, този на Фрaнсоa Бертран (Francois Bertrand) не бил такъв. През 40-те години на XIX век Бертран, сержант във френската армия, осквернил няколко гроба в Париж преди да бъде заловен през 1849. След като отварял гробовете, той осакатявал телата по демоничен начин. Неговата история станала основа на известния роман ''Върколак в Париж'' (1933) на Гай Ендор (Guy Endore).
Литературният Вампир: Истинският принос на Франция към вампирската наука идва от нейното отглеждане на литературния вампир. Скоро след публикацията на ''Вампирът'' (1819) на Полидори, погрешно приписвана на лорд Байрон, копия от творбата пристигнали в Париж. Била приветствана като великолепен продукт на Байрон и вдъхновила някои от литературния елит, най-вече Шарл Нодие (Charles Nodier) да напише ''Le Vampire,'' драма, базирана на историята на Полидори и включваща неговата звезда вампир Лорд Рутвен. ''Le Vampire' довела до други парижки пиеси за вампири, повечето, от които комедии, и била преведена на английски за представления в Лондон.
Чрез Нодие вампирът бил въведен във френската романтична литература. Романтичното изследване на вътрешното аз, често с помощта на изменящи ума лекарства, скоро срещнало негативния аспект на човешката психика. Вампирът изплувал като символ на тъмната страна на човешката природа и повечето от френските романтици си послужили с него по този начин. Теофил Готие (Theophile Gautier) написва вампирската история ''Влюбената покойница'' (La Morte Amoureuse) през 1836 и поемата ''Жълтите петна'' (Les Taches Jaunes). Шарл Бодлер написва няколко вампирски поеми, като ''Вампирът'' и ''Метаморфозите на вампира'', публикувани през 1857. Александър Дюма слага край на това поколение на романтичния интерес към вампира със своят разказ ''Историята на бледата жена'' и драматична версия на ''Вампирът'' на Нодие. По това време, Алексей Толстой, първият руски автор на вампирски разкази, публикува своите новели ''Упир'' и ''Семейството на Въкодлaкa'' на френски, като първо обиколили и били четени в парижките салони.
От средата на XIX век насам, вампирът се появявал само понякога във френските романи. Пол Февал (Paul Féval) написва два такива романа, ''Вампирът'' от 1867 и ''Градският вампир'' (La Ville Vampire) от 1875. По-късно се включват и писателите Гюстав Леруж (Gustave Lerouge) с ''Войната на вампирите'' ''(La Guerre des Vampires, 1909), Жaн Мислер (Jean Mistler) с ''Вампирът'' от 1944, Морис Лимат (Maurice Limat) с ''Аз, вампирът'' (Moi, Vampire, 1966), Клод Клоц (Claude Klotz) с ''Парижки вампир'' (Paris vampire, 1974) и Кристин Ренард (Christine Renard) с ''Мантията през деня'' (La Mante au Fil des Jours, 1977). Докато френските автори не използват вампира толкова често в творбите си, много романи написани на английски, влкючкително тези на Стивън Кинг и Ан Райс, са преведени и публикувани във Франция.
Кинематографичният Вампир: Франция прави два от най-ранните филми за вампири. ''Вампирът'' (1914) излиза като ням филм, в който мъж се опитва да се добере до прилеп-вампир, за да убие жена си. ''Вампирите'' (1915) бил филм от 10 серии, създаден около сюжета за тайно общество от супер-престъпници. В него участвали Южин Ем като главният вампир и Жулиет Мусидора като Ирма Веп (като анаграма на вампир). След тези ранни ленти, изминали почти 30 години преди следващите вампирски филми да се появят на екрана. Веднага след Втората Световна война, Жaн Пенлeви (Jean Painlevé) режисира документален филм за ''Вампирът'' (1945). Той бил последван от къс игрален филм, излязъл през 1947 като ''Вампирите''. През следващите 20 години, голям брой филми на такава тематика били направени във Франция, повечето сега напълно забравени. Изключителен и заслужаващ вниманието бил ''Кръв и рози'' (Et Mourir de Plaisir) от 1960 на режисьора Рожер Вадим с участието на съпругата му Анет Вадим като Кaрмила по новелата на Шеридан льо Фану.
Френските филми са познати като непрекъснато увеличавайки количеството на голота и секс сцени на екрана. ''Кръв и рози'' постила пътя за творбите на Жaн Ролин, френският режиcьор, който най-много използвал темата за вампирите. Неговият първи игрален вампирски филм ''Изнасилването на вампирите'' (Le Viol du Vampire) сложил началото на увеличаващият се брой експлицитни филми, които се превърнали сред най-бележитите от всички филми за вампири. ''Изнасилването на вампирите'' бил последван от ''Голият вампир'' (La Nue Vampire, 1969), ''Сексът и вампирите'' (Le Frisson des Vampires, 1970) и ''Вампирският култ'' (Le Cult de Vampire, 1971). През 70-те години на миналия век той прави ''Реквием за един вампир'' (Requiem pour un Vampire, 1972), ''Кървави устни'' (Levres se Sang, 1974) и ''Очарование'' (Fascination, 1979). Последният му филм с такъв сюжет излиза 1982 наречен ''Живата мъртва'' (La Morte-Vivante).
Ролин създава една ера на френските филми за вампири, но след като започва да твори по други сюжети, нови френски режиcьори се захващат с тази тема. Следват ''Красивата пленница'' (La Belle Captive) от 1983, ''Сександроид'' (Sexandroide) от 1987, който комбинира секс, научна фантастика и вампири в едно, и ''Дете кръв'' (Baby Blood) от 1990.
*Вампирът в поп културата: Както в Северна Америка и Обединеното Кралство, вампирът навлиза в поп културата и във Франция, най-видимо в комиксите. През 70-те години на миналия век вампирски истории започват да се появяват в комикси като ''Къщата на мистерията'' (La Maison du Mystere) и ''Замъка на фантомите'' (La Manoir des Fantomes). Сред ранните независими вампирски издания било и изданието от 12 части, наречено ''Якула: Пир в моргата'' (Jacula: Fete in la Morgue), превод на италианския комикс от 1969. Френските комикси се превърнали в едни от най-добрите примери за комиксово изкуство и вампирите в тях периодично се появявали, но по никакъв начин не били толкова популярни, колкото в Щатите. Измежду забележителните скорошни издания били ''Носферату'' на Филип Друле (Philippe Druillet) от 1989 (също преведено и на английски) и ''Острието на Дракуела'' на Ж. Рибера (Le Fils de Dracuella, J. Ribera) от 1991.
Съвременните френски учени и писатели присъединяват усилия, за да образоват публиката за вампирите и вампиризма. Този интерес може да се проследи до 60-те на миналия век с публикуването на две книги, ''Вампирите'' на Тони Февр (сега изключително рядък том) и известната творба ''Вампирът'' на Орнела Волта, която е преведена на английски и испански. Тези ранни усилия били последвани от книги като ''Върколаците и вампирите'' на Ролан Вилньов от 1963, ''В търсене на вампири'' на Фрaнсоa Р. Дюма от 1976, ''Вампиризмът'' на Робер Амбелон от 1977, ''Култът на вампира днес'' на Жан-Пол Бур от 1978, ''Човешките вампири'' на Рожер Делорм от 1979 и ''Дракула и вампирите'' на Жан-Пол Бур от 1981. Първата стипендия върху вампиризма била дадена за ''Вампирът и англосаксонската литература'' на Жан Марини. Жак Фине включва обширен списък за допълнителни френски вампирски творби в своята библиография от 1986. През 90-те, по случай стогодишнината от ''Дракула,'' френските учени написват брой видни творби. Десетилетието било започнато от ''Енигмата на вампирите'' на Жан Маркал от 1991, което било последвано от допълнителни дискусии върху вампирския феномен като цяло в ''Тялото и кръвта;'' ''Вампири и вампиризъм'' на Елизабет Кампо и Ричард Д. Нилан от 1997. Дискусията за Дракула, неговата значимост и връзки с принц Влад III били продължени от ''Метаморфозите на Дракула'' на Денис Букан от 1993, ''Историята на принц Дракула'' на Матей Казаку от 1996 и ''Дракула: митичната фигура'' от Жан Марини от 1997.
Широкият спектър на ерудиция за вампиризма във Франция е изложен на показ в няколко антологии и статии, най-бележит от които е ''Вампирите'' (1993), дисертации от събеседването, състояло се в Сериси, които включват предговор и есета от двамата най-популярни френски учени за вампиризма, Жан Марини и Антоан Фавр, както и библиографска статия върху изследванията за вампири от XVIII век. Други колекции се появяват като ''Вампирите'' (1995), редактирани от Жан-Мари Бюрк и Бруно Лапиер, както и ''Дракула: животът на мъртвия,'' компилирани от Шарл Гривел. Много романи за вампири се появяват на френски език, както преводи на безбройните романи на английски език, така и оригинални творби на френски автори. Също така, в очакване на честването на стогодишнината от Дракула се, излизат два уникални сборника с вампирска художествена литература: първия, събран от Франсис Лакасин озаглавен Вампирска антология (1995), включващ много от бележитите творби от XIX век; и втория сборник, от Жан Марини, озаглавен ''Вапирите и душите'' (1997), който е по-обширна съвременна колекция.
'Вампирът'' от Шарл Бодлер
(Превод от френски: Кирил Кадийски, 1991, (Пълни авторски права)
О ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
ти, луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна,
духа ми, дух на верен роб,
в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб, до гроб —
като пияница с бутилка,
като играч със своя зар,
като каторжник стар с верига
и като червей с труп — о, стига,
проклинам те, проклета твар!
Светкавичния нож зовях
с молба да върне мойта воля,
реших отровата да моля —
да ми помогне в моя страх!
Уви! Отровата и ножът
отвърнаха без капка срам:
— Защо теглата те тревожат,
щом в роб си се превърнал сам,
нещастнико — изпит, изсъхнал;
избавим ли те най-подир,
с целувки пак живот би вдъхнал
в трупа на твоя скъп Вампир!
Няколко френски оригинални творби
Tony Faivre, Les Vampires
Ornella Volta, Le Vampire
Roland Villeneuve, Loups-garous et Vampires
Francois R. Dumas, A la Recherche des Vampires
Robert Ambelain, La Vampirisme
Jean-Paul Bourre, Le cult du vampire aujourd'hui
Roger Delorme, Les Vampires Humains
Jean-Paul Bourre, Dracula et les Vampires
Jean Marigny, Le Vampire dan la littérature anglo-saxonne
Jean Markale, l'Enigme des vampires
Elisabeth Campios & Richard D. Nolane, La chair et le sang: vampires et vampirisme
Denis Buican, Les Meta morphoses de Dracula
Matei Cazacu, l'Historie du Prince Dracula
Jean Marigny, Dracula: figures mythiques
Charle Grivel, Dracula: de la mort a la vie
Francis Lacassin, Vampires analogie
Jean Marigny, Vampires et les Seins
