trotinetka
Долноземец
Брой мнения : 240
Join date : 03.04.2011
Age : 28
 | | Заглавие: "Какво общо има любовта?" by Луси Бродбент Пон Апр 04, 2011 5:25 pm | |
| Парите или любовта? Парите, естествено, би казала Изабела Спайърс.
Когато напуска родната Великобритания, за да стане бавачка в семейството на всемогъщия холивудски агент Стивън Шо, деветнайсетгодишната Бела има план - да се омъжи възможно най-бързо за някой богаташ и да заживее като на кино. Според красивата и находчива Бела, единствено парите са в състояние да й помогнат да загърби тежкото си минало и да й дадат безценните сигурност и спокойствие. След светкавична сватба в Лас Вегас, Бела се сдобива с така мечтания богат и красив съпруг и бездънна банкова сметка, но приказката не продължава дълго. Когато всичко около нея се сгромолясва като колода карти, Бела отново трябва да се справя сама. По дългия път, който ще извърви, постепенно тя ще научи, че щастието не се купува с пари, а когато отново я попитат "Парите или любовта?", тя може би ще отговори "Любовта", а може би ще каже "Защо не и двете?"Откъс: - Spoiler:
Луси Бродбент „Какво общо има любовта“
Наистина нямам представа какво ме накара да го кажа. Може би причината се крие в неизменния навик на британеца да пуска шеги в моменти на извънмерна опасност. „Навярно ще успея за следващия“, казва той, току-що разминал се със сигурна смърт, след като по време на юлските атентати в Лондон автобусът, който е изпуснал, е литнал във въздуха. Един британец винаги ще намери време за шега, когато се изправи лице в лице срещу смъртта. Така постъпваме. Така правят и британските войници, когато влизат в бой. Същото стори родната ми майка в рядък миг на просветление, докато я подготвяха за операция на мозъчна аневризма малко преди да почине. „Ще ви бъда толкова благодарна, ако ми сложите и още малко мозък“, успява да промълви тя. „Би било много полезно допълнение.“
Но както и да е, вече знам, че имиграционните чиновници в САЩ и особено тези от международното летище на Лос Анджелис не са прочути с изтънчено чувство за хумор. А служебната им зала, независимо от ужаса, който внушава, особено ако човек е пристигнал без виза и лъже, че е дошъл само за уикенда, а не за да работи, съвсем не е място за шеги. Аз казах само да обърнат на шейсет и трета страница от паспорта, където е подробно изложено цялото ми криминално досие, но в никакъв случай не съм очаквала дъртият тъпанар наистина да вземе да я търси. Такава няма в моя паспорт. Просто ми бе писнало да съзерцавам подобната на шушулка лимба върху темето на този чиновник, забил взор в моите формуляри. И наистина хранех известна надежда да разделя тия устни, дотолкова изтънели под мустаците, че приличаха на две червейчета, в някакво подобие на усмивка. Дори да е лицемерна или наподобяваща гримаса. Нещичко, което да намекне за присъствие на човешки елемент. За нещастие този чиновник се оказва най-обикновен робот, който ме завежда при началничката си, също изградена от толкова много метал, че очаквам да заскърца с някоя от ръждясалите си части в специалното помещение, което дели с други роботи и в което се налага да я убеждавам, че всъщност нямам криминално досие.
Накрая, само някакви си два часа по-късно, аз съм преминала през цялата процедура, за да се озова на тротоара пред сградата с надпис „Пристигащи“. Жегата ме блъсва в лицето – готова съм да я определя по-скоро като рецепта за свинско печено отколкото като климат. Но вдишвам, няма как: отработени газове, нечистотии от всякакъв вид и прочие. Ето ме най-накрая тук, махам на едно жълто такси, както съм свикнала да правя в Англия. Само че в района на това летище такситата не се спират просто така. Трябва да се наредиш на опашка. Просветлението идва чак след като ме подминават поне двайсет таксита.
Лос Анджелис не е красив град. Гледан от въздуха, впечатлява с размерите си. Прилича на гигантско електрическо табло с оголени жици, проснати на много километри кръстосани улици, които се точат и точат без край, а монотонното им еднообразие е нарушено тук-там от някой огромен хълм, набъбнал посред нищото като шкембе на заспал пияница. Но впечатлението няма нищо общо с красотата. Широко известен факт е, че градът се простира върху шест хиляди и петстотин квадратни километра, нарязани от хиляди километри автомобилни магистрали. Също като сто и двайсет килограмова жена, която няма как да се радва на подобни гаргантюановски габарити и в същото време да се надява, че изглежда като момичетата от модните списания. Градът не изглежда много по-красив и през прозореца на жълтото такси. Минаваме покрай редици бунгала из предградията, минимолове от железобетон и някакви сгради, които внушават представата, че са задните фасади на нещо величествено и стилно, само дето не са – бездушни отегчителни кутии, които са точно онова, на което приличат. И гигантски билбордове, които рекламират леки коли, гарантиращи успех в обществото срещу пълна финансова съсипия, или пък бельо, което ще ви направи да изглеждате слаба, но жалка във всяко едно отношение.
Залезът на слънцето прави всичко наоколо розово, но не и красиво. Нищо не е в състояние да смекчи твърдостта на бетона. Майната му! Не съм дошла заради гледката. Всъщност този тротоар, целият заринат с използвани консервени кутии, всякакви други боклуци и бездомни люде, си е направо идеален. Понеже, виждате ли, домъкнала съм със себе си нещо чак от Съри, за което искам да намеря подходящо място. Нещо наистина мърляво и долнопробно, за което някой светофар пред „Макдоналдс“ би бил идеален. Нося Библия в чантата си. Евтино издание с рисунка на Иисус и апостолите му по време на Тайната вечеря върху корицата. Прощален подарък от манастира, който припряно пъхнаха в ръцете ми, преди да се кача на влака в Гилдфорд. Върху вътрешната страна на корицата е написано: „Не забравяй, че никога не си сама. Бог е винаги редом с тебе.“ Изхвърлям я през прозореца и Библията се пльосва в канавката, размахала безпомощни страници, тъкмо на участък, където някой е оставил щедро локва бълвоч. Обзема ме прекрасно настроение. По-успокояващо от шоколад, по-приятно от секс, по-добро даже от филмов маратон до среднощ.
Луси Бродбент е британска журналистка, която работи и живее в Западен Холивуд. Статиите й за живота в Холивуд се публикуват в редица издания, между които "Индипендънт", "Мари Клер", "Хелоу" и др. За разлика от своята героиня, която заминава от Англия за Ел Ей с едничката цел да се омъжи за пари, тя е отишла там, за да ги спечели с труд. Днес живее в Лос Анджелис и всяка сутрин се събужда с трима мъже в леглото - съпруга си и двете им момчета.
Пет интересни обстоятелства около Луси Бродбент:1. За разлика от героинята на моя роман, която заминава от Англия за Ел Ей с едничката цел да се омъжи за пари, аз пристигнах тук преди тринайсет години, за да ги спечеля с труд като журналист. 2. Обядвала съм с повече знаменитости, отколкото могат да се похвалят повечето агенти, макар те надали си спомнят за мен, а не веднъж съм била човекът, взел последното интервю от някоя холивудска звезда. Нищо работа. 3. Преди да дойда в Холивуд работех като пътуващ репортер за списание „Хелоу”, а веднъж – и понеже обичам твърде много шоколад, едва ли ще успея да повторя този подвиг – изкачих Килиманджаро. 4. Най-голямата ми амбиция е някога да се напъхам в дрехите, които висят в гардероба ми. 5. Живея в Западен Холивуд и всяка сутрин се събуждам с трима мъже в леглото – съпругът ми, чието място е там, и двете ни момчета, които нямат съвсем никаква работа в него. | |
|
